Лукс и грях
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-27-1
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лукс и грях». Краткое содержание книги:
Спенсър без свян пожелава гаджето на ближния си (на собствената си сестра, всъщност), Ариа ловко завърта любовна афера с учителя по английски (току-що го арестуваха в леглото!), Хана използва някои отвратителни трикове, за да се превърне в неотразима красавица, а Емили направо си губи ума по новото момиче (!) в училище… Какви палавници, а? Но — о, вие още нищо не знаете! Още от седми клас сладураните крият една ужасна тайна, която смятат за погребана навеки. У-упс… голяма грешка! Внимавай какво приказваш и дори какво си мислиш, защото не знаеш какви сили ще предизвикаш да го извадят наяве! Като казахме „погребана“ тайна — не подозирахме, че някой наистина ще бъде погребан най-неочаквано…
В един прекрасен ден четирите сладурани започват да получават странни SMS съобщения — всъщност заплашителни послания, подписани от някой неизвестен, с мистериозния инициал „А“. Възможно ли е „А“ да е Аписън — суперпопулярното момиче, изчезнало преди три години? Алисън — мразената и обожавана тяхна най-добра приятелка, техният идол и обект на ужасна завист, техният властелин и низвергнат кумир? Алисън, която знае всичко за всяка от тях… Тръпки да те побият — Алисън я няма, но посланията те карат да мислиш, че тя те наблюдава отнякъде всеки божи ден, всеки миг, дори когато се криеш в собствените си мисли! Реалността крещи, че това е невъзможно. Но ако „А“ не е Алисън, тогава кой е? И как би могъл да знае толкова много за лошите момичета, каквито са били, и за още по-лошите момичета, каквито са станали? Внезапно техните тайни — и най-голямата, и най-малката, дори най-дълбоко заровената — са заплашени да изплуват. Изведнъж се оказва, че в солидния Роузууд вече няма нищо сигурно, а образцовите момичета са малки, сладки — и ужасни — лъжкини. И ще си плащат скъпо за всичко. А това е само началото…
— Няма значение — рече Хана. — Извинявай, беше малко нахално от моя страна.
Ариа облиза устни.
— Не, наистина. Защо?
Хана преглътна.
— Аз… аз просто си помислих, че може би и на теб ти се случват странни неща.
Ариа зяпна.
— Странни е меко казано.
Емили стисна ръце.
— Момент. И вие ли, момичета? — прошепна Спенсър.
Хана кимна.
— Послания?
— Имейли — каза Спенсър.
— За… случки от седми клас? — изхриптя Ариа.
— Сериозно ли говорите? — Гласът на Емили прозвуча пискливо.
Приятелките се спогледаха с разширени очи. Но преди някоя от тях да каже нещо повече, мрачната мелодия на органа отекна в сводовете.
Емили се обърна. По централната алея бавно пристъпваха няколко души. Бяха родителите на Али, брат й, баба й и дядо й и още неколцина, сигурно роднини. Последни вървяха две рижи момчета; Емили позна в тях Сам и Ръсел, братовчедите на Алисън. Навремето идваха на гости всяко лято. Емили не ги бе виждала от години и се запита дали все още са толкова наивни, колкото бяха преди.
Семейството се настани на предната редица и зачака музиката да утихне.
Докато ги наблюдаваше, Емили усети раздвижване. Единият от пъпчивите червенокоси братовчеди се бе обърнал и ги зяпаше. Тя бе почти сигурна, че е Сам — беше по-задръстеният от двамата. Той ги огледа, след което бавно и изкусително повдигна вежда. Емили бързо сведе очи.
Усети как Хана я сръгва в ребрата.
— Не е истина.
Емили я погледна объркано, но Хана кимна към двете противни момчета.
Момичетата схванаха едновременно.
— Не е истина — казаха Емили, Спенсър и Ариа в един глас.
После всички се закискаха. После Емили спря и се замисли какво всъщност стоеше зад този израз. Никога не си бе давала сметка, но беше малко злобничко. Когато се огледа, забеляза, че приятелките й също са престанали да се смеят. Размениха си погледи.
— Май навремето това беше по-забавно — каза Хана тихо.
Емили се облегна назад. Може би Али не знаеше всичко. Да, това сигурно беше най-лошият ден в живота й и наистина бе съсипана заради смъртта й, а и получаваше параноя от А. Но за миг се почувства добре. Да седи тук със старите си приятелки бе като едно плахо начало на нещо ново.
35.
Само почакай
Органът отново поде призрачната си песен и братът на Али се надигна от пейката наред с останалите. Поеха навън. Спенсър, леко замаяна от няколкото глътки уиски, забеляза, че трите й стари приятелки са се изправили и усети, че е време да ги последва.
Всички ученици от „Роузууд Дей“ чакаха зад църквата — от момчетата от отбора по лакрос, та до вманиачените в компютърни игри особняци, на които Али несъмнено би се подиграла в седми клас. Старият господин Ю — онзи, който отговаряше за благотворителния клуб на училището — стоеше в ъгъла и тихо разговаряше с господин Каплан, преподавателят по рисуване. Дори старите приятели на Али от младежкия отбор по хокей се бяха върнали от колежите, в които учеха сега — стояха в нестройна групичка край портата. Спенсър местеше очи по познатите лица, припомняйки си хората, които бе познавала преди, но вече не познаваше. Тогава видя кучето — куче–водач на слепец.
О, Господи.
Спенсър сграбчи ръката на Ариа.
— До изхода — просъска тя.
Ариа присви очи.
— Да не би това да е…?
— Джена — промълви Хана.
— И Тоби — добави Спенсър.
Емили пребледня.
— Но какво правят те тук?
Спенсър бе прекалено зашеметена, за да отвърне. Изглеждаха същите, но същевременно и съвсем различни. Косата му сега бе дълга, а тя беше… прекрасна, с дългите си черни коси и големи слънчеви очила от „Гучи“.
Тоби, братът на Джена, срещна втренчения поглед на Спенсър. По лицето му се изписа отвращение. Тя бързо отмести очи.
— Не мога да повярвам, че е дошъл — прошепна тя прекалено тихо, за да я чуят другите.
Докато момичетата стигнат до тежките дървени порти, които водеха към ронещите се стъпала на църквата, Тоби и Джена бяха изчезнали. Спенсър замижа под яркото слънце на съвършено ясното синьо небе. Беше един от онези прелестни дни през ранната есен, когато не валеше, когато умираш да не ходиш на училище, да легнеш на някоя поляна и да не мислиш за задължения и отговорности. Защо тъкмо в такива дни винаги се случваше нещо ужасно?