Сребърният камък [bg]

Най-сетне двамата се споразумяха и тя бързо му плесна в дланта няколко монети, а продавачът извади едно пиле от клетката и го постави на дръвника. Тори бе виждал как се колят пилета, разбира се; вкъщи, невероятните пържени пилета на Санди Хансен обикновено си бяха живи и здрави в двора до късния следобед, преди да се превърнат в невероятно вкусно ястие.

Само че тукашният продавач не изви врата на пилето с опитната си ръка, както Тори предполагаше, че ще направи. Вместо това го постави внимателно на дръвника, погали го нежно — дръпна пръстите си, за да не го клъвне острата човка — взе парче тебешир и бързо начерта съвършено права линия на повърхността на дръвника, започвайки от пилето и продължавайки към себе си.

Птицата замръзна неподвижна, сякаш бе препарирана.

Не остана дълго така; продавачът замахна с рязко пестеливо движение, стиснал брадвичка в ръка, и пилето тупна на дръвника, а от врата му шурна кръв още докато главата падаше към купчина вътрешности наблизо.

Татко се усмихна.

— Видяхте ли?

Тори поклати глава.

— Това магия ли беше?

— Не. Получава се и вкъщи. Съвършено правата линия сякаш хипнотизира пилетата. — Татко сви рамене. — Веднъж се опитах да науча Санди как се прави този номер, но тя не се заинтересува особено.

Продавачът извади къс остър нож и с няколко обиграни замаха разряза тялото на пилето. Тори извърна поглед; беше виждал и преди как се изкормва пиле.

Татко ги поведе през пазара, покрай сергия, отрупана с връзки пресен лук, от които очите на Тори залютяха; покрай мършав, започнал да оплешивява червендалест грънчар, дългата му коса бе сплетена на плитка, който счупи една от чиниите на коляното си, като през всичкото време крещеше, че има повече смисъл да прави чинии, за да се наслади на звука от счупеното, отколкото да ги продава за никакви пари; покрай обущар с кожена престилка, стиснал нож, за да изреже стърчащата част от подметката на дамска обувка; покрай приличен на скелет дребосък, стиснал дръжките на количка, натоварена с конска тор, която караше тълпата да се разпръсква, а широката му беззъба усмивка сякаш компенсираше ужасната воня около него.

Най-сетне пристигнаха там, закъдето татко се бе насочил: при зидар от вида на вестрите, зает да кърпи част от високата до кръста ограда на пазара. Вестрито бе толкова заето, че мина известно време, преди да ги забележи и да престане ритмичната си работа с длетото.

Вестрито бе дребен и много набит, ръцете му бяха неестествено дълги — челото силно вдлъбнато и почти нямаше брада. Ако не бяха широката селска риза, панталоните, грижливо оформената брада и спретнатата плитка на гърба, той щеше да е като истински неандерталец, включен като експонат в изложба, въпреки че бе значително по-дребен от неандерталците: главата му едва достигаше кръста на Тори.