Сребърният камък [bg]

Поне можеше да преподава на начинаещи фехтовчици и да върши всяка работа, която му попадне, за да не умре от глад и да успее да преживее последните месеци от гимназията, както и предстоящия колеж.

Беше успял да се справи.

И беше доста добър. Налагаше се да е добър.

Само че, докато се опитваше да постигне всичко това и да се наложи на пътеките за фехтовка, докато се увери, че без всякакъв проблем може да срази всеки един от учениците на Д’Арно, докато се сдобие с увереността и арогантността, която караше останалите с желание да пилеят пари, за да си осигурят уроци при него, радостта от фехтовката вече бе отлетяла незнайно къде. Рапирата бе оръжие, нищо повече от едно оръжие.

Погали ефеса на Убиеца на гиганти. До момента, когато се изправи срещу огнения гигант, стиснал острието, закалено в кръвта на един Старей, убеден, че противникът му е непобедим, Иън Силвърстайн — не Д’Арно, нито пък Тори Торсен, никой друг — решен, че трябва да спаси приятелите си, че трябва да осъществи този подвиг с уменията си на боец с рапира, защото нищо друго нямаше да помогне, не бе изпитвал радост от фехтовката.

Този сблъсък бе върнал загубеното удоволствие и то се бе запазило у него чак до този ден.

Ивар дел Хивал го наблюдаваше.

— Защо тогава изглеждаш като човек, захапал пържола и установил, че е пълна с червеи? Има ли нещо, за което искаш да поговорим?

— Неее. Просто аз съм един глупак в мрачно настроение. — Иън поклати глава. — Няма нищо особено. Просто напоследък доста съм се разглезил. Като поспя малко, пак ще стана весел, както обикновено.