Теракотеното куче [bg]

Не му остана време дори да остави пазарския плик на масата, и телефонът иззвъня. Беше началникът му.

— Монталбано, исках да ви кажа, че днес ми се обади заместник-министър Ликалци. Искаше да разбере защо все още не съм подал искане за вашето повишение.

— Ама този какво, по дяволите, иска от мен?

— Позволих си да измисля една мистериозна любовна история, казано — неказано, оставих да се подразбере… Онзи захапа въдицата, изглежда, че е вманиачен читател на женските илюстровани списания. Но пък разреши въпроса. Каза ми да пиша до него, за да направи така, че да получите поне солидна парична премия. Направих молбата и я предадох. Искате ли да чуете текста й?

— Спестете ми го.

— Жалко, мисля, че написах малък шедьовър.

Подреди масата, отряза си дебела филия хляб и телефонът отново иззвъня. Не беше Ливия, както се надяваше, а Фацио.

— Комисарю, поработих здраво през целия ден заради вас. Този Стефано Москато не е бил човек, с когото да си споделиш залъка.

— Мафиот?

— Чак мафиот не ми се вярва, но насилник — да. Няколко присъди за сбивания, жестокост и агресия. Не мога да кажа, че е мафиот, защото един мафиот не се оставя да бъде съден за идиотщини.

— Откога е последната му присъда?

— Представяте ли си, през осемдесет и първа година, когато вече е бил с единия крак в гроба, се нахвърлил със стол да бие някакъв и му пръснал главата.

— Можеш ли да ми кажеш дали е бил в затвора в периода между 1942 и 1943 година?

— Как не! Сбиване и нараняване. От март 1942-ра до двайсет и първи април 1943 година е бил в Палермо в затвора „Учардоне“.

Сведенията, които му беше дал Фацио, направиха още по-вкусен кашкавала с чер пипер, който и без това, сам по себе си, беше чудесен.