Теракотеното куче [bg]

— Изчезнал в морето? — попита го комисарят.

— В морето? Какво море? Ние винаги сме били закотвени. На практика представлявахме нещо като продължение на кея.

— Защо тогава са го считали за изчезнал?

— Защото вечерта на седми юли 1943 година не се върна на борда. Следобед имаше жестока бомбардировка, а той беше в градски отпуск. Кунич беше от Монфалконе и имаше приятел, Стефано Премуда, от същото градче, който беше и мой приятел. И така, на следващата сутрин Премуда накара екипажа в пълен състав да тръгне да търси Кунич. През целия ден питахме от къща на къща за него, но нищо. Отидохме във военната болница, в цивилната, на мястото, където събираха загиналите, намерени под развалините… Нищо. Офицерите също се присъединиха към нас, защото преди известно време бяхме получили известие, в което се казваше, че през следващите дни трябва да отплаваме, и ни бяха вдигнали под тревога… Никога не потеглихме, защото преди това пристигнаха американците.

— Не е ли възможно просто да е дезертирал?

— Кунич? Не, изобщо! Той вярваше във войната. Беше фашист. Добро момче, но фашист. А пък и беше увлечен.

— Какво означава това?

— Че беше увлечен, влюбен в едно тукашно момиче. Впрочем като мен. Казваше, че щом свърши войната, ще се ожени за нея.

— Не получихте ли повече някакви сведения за него?

— Знаете ли, когато американците направиха десанта, си помислиха, че спомагателен кораб като нашия, който беше истинско бижу, ще им дойде добре дошъл. Оставиха ни на служба с италианските униформи, но ни дадоха по една лента, която носехме на ръката си, за да се избегнат недоразуменията. Кунич имаше всичкото време на света, за да се появи, но не го направи. Изпари се. Аз продължих да си кореспондирам с Премуда и от време на време го питах дали Кунич се е обадил и дали има някакви сведения за него… Никакви, абсолютно никакви.