Хазарски речник [bg]

Под тези улични слухове тайно и шепнешком се носели други, по-тежки, както тинята под водата на реката. Според една от тези страшни приказки източник на някогашните детски радости и подеми на Даубманус, макар че бил болен, било обстоятелството, че така изкривен и гърбав можел да се стигне да суче от себе си и да усети, че мъжкото семе има вкус на женско мляко. Така сам себе си възраждал. А когато се изправил, то вече не било възможно... Може това да са били само приказки, които правят миналото на един човек също така непрозирно, както и бъдещето му, но всеки можел да види, че откакто младият Даубманус бил излекуван, често си правел една необикновена шега с момците в работилницата. Прекъсвал за миг работата, докосвал с едната ръка земята, а с другата хващал главата си за косата и я изправял. Тогава по нея се разливала онази стара, добре посолена усмивка и някогашният Бен Яхя запявал, както отдавна не го били чували. Не било трудно да се извади заключение: печатарят трябвало да пожертва за оздравяването си повече, отколкото получил, и ненапразно говорел: "Германия се връща в сънищата ми като несмлян обяд." Най-лошото било, че работата в печатницата вече не му била мила като преди. Пълнел пушката си с букви и отивал на лов. Но от решаващо значение, както камъкът разделя водите на една и съща река в две морета, била срещата с една жена. Тя била отдалеч, носела виолетови рокли, каквито носят еврейките в Гърция под властта на турците, и била вдовица на един Романьот, който някога правел кашкавал близо до Кавала. Даубманус я видял на улицата. Сърцата им се срещнали в очите, но когато й протегнал два пръста, тя му рекла: "Птиците, които не стават за ядене, се познават по това, че на клона делят пръстите си по двойки вместо по три и един..." И го отблъснала. Това преляло чашата. Даубманус-младши се объркал напълно. Вече бил решил да захвърли всичко и да тръгне нанякъде, когато старият Даубманус ненадейно умрял, а в печатницата на неговия наследник, Даубманус-младши, влязъл една вечер някакъв християнски монах, носейки на ръжен три глави зеле и в торбата сланина, седнал до огъня, където врял котел вода, хвърлил в него сол и сланина, нарязал зелето и казал: "Ушите ми са пълни с Божии думи, а устата ми е пълна със зеле..." Казвал се НиколскиА и бил някога писар в манастира "Николе" на същата онази Морава, където менадите разкъсали Орфей. Попитал Даубманус дали би издал книга с малко необикновено съдържание, такова, че вероятно никой не би се решил да я печата. Даубманус-старши или Бен Яхя биха отхвърлили подобно предложение, без да се колебаят, но Даубманус-младши, както бил объркан, видял в това една възможност за себе си. Съгласил се и Николски започнал да диктува наизуст речника, докато не издиктувал след седем дена цялата книга, като дъвчел зелето с резците си, а те били толкова дълги, сякаш растели от носа му. Когато Даубманус получил ръкописа, го дал за набор, без да го чете, и казал: "Знанието е стока, която се разваля, мухлясва за миг. Като бъдещето." Щом бил набран речникът, Даубманус отпечатал един екземпляр с отровно печатарско мастило и веднага седнал да го чете. Колкото повече четял, толкова по-силно действала отровата и Даубманус се изкривявал все повече и повече. Всяка съгласна от книгата засягала по някой орган от тялото му. Гърбицата се връщала, костите отново получавали първоначалния си облик, в който били израсли и се били съединили някога около утробата му, така че по време на четенето дошла отново в положението, с което била навикнала от малка, болките, с които било платено здравето, преминали, главата отново паднала в шепата на лявата му ръка, а дясната се спуснала до земята и в мига, когато я докоснала, лицето на Даубманус отново грейнало като в детството, по него се разляла онази забравена усмивка на блаженство, която съдържала накуп всички негови години, и той умрял. През тази щастлива усмивка от устата му изпаднали последните срички, които прочел от книгата, а те гласели: Verbuт caro factum est, Словото стана плът.