Обичай ближния си [bg]

— Не. Там е казано: „Дава, но само при натиск“.

— Все едно. Някога може би ще срещнем съветника Опенхайм като наш другар по съдба в скитничеството. Това ще ме възмезди за много неща.

Керн се изсмя.

— Той ще успее да се отърве от подобна съдба. Но защо си дошъл в Люцерн?

— Защото в Цюрих стана малко горещо. Един таен полицай беше все по петите ми. Освен това… — Лицето му се помрачи. — Идвам тук от време на време, за да получавам писма от Германия.

— От родители?

— От майка ми.

Керн замълча. Мислеше за майка си, на която пишеше от време на време, без да получава отговор, защото постоянно сменяше адреса си.

— Обичаш ли кейк? — попита Биндер след малко.

— Разбира се. Имаш ли?

— Да, почакай.

Той се върна с една картонена кутия, в която имаше кейк „Мадейра“, увит грижливо във восъчна хартия.

— Днес е пристигнал в митницата — каза Биндер. — Получен е от тукашните ми приятели.

— Но ти трябва да си го изядеш сам — каза Керн. — Личи си, че майка ти го е приготвила.

— Да, сама го е приготвила. Затова именно не мога и да хапна.

— Не мога да те разбера. Ако аз получа кейк от майка си, бих го ял цял месец, по едно тънко резенче всеки ден.

— Не ме разбирай погрешно — каза с едва сдържано вълнение Биндер. — Тя го изпраща не за мен, а за брат ми.

— Но ти каза, че брат ти е починал — забеляза Керн и го погледна втренчено.

— Да, само че майка не знае това.

— Не знае ли?

— Не. Не знае. Не мога да й го съобщя. Просто не мога. Тя ще умре, ако го разбере. Брат ми беше любимецът й. Тя го обичаше повече от мен, защото той беше по-добър. Затова не можа да издържи. Аз ще се справя някак, разбира се. Ще видиш.

Той хвърли на пода парите на Опенхайм.

Керн вдигна банкнотата и я сложи на масата.

Биндер седна, запали цигара и извади едно писмо от джоба си.

— Ето, чети. Това е последното й писмо. Пристигна заедно с кейка. Когато го прочетеш, ще разбереш как се чувствам.

Писмото беше написано на синя хартия със ситния и красив почерк на младо момиче.