Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа». Краткое содержание книги:
Но ако се надяваше да намери спокойствие като гледа в друга посока, Малфурион бе избрал грешната, защото така видя онова, което до такава степен поглъщаше вниманието на гигантите.
Беше толкова малко, че можеше да се побере в дланта му. В лапата на огромния черен изглеждаше почти като прашинка.
— Виждате ли? — изтътна гигантът. — Всичко е в готовност. Сега чакаме само подходящия момент.
— И кога ще дойде той? — запита Алекстраза. — С всеки изминал ден демоните опустошават земите. Ако командирите им не бяха мобилизирали повечето си сили в унищожаването на нощните елфи, всички други посоки щяха вече да са загубени.
— Разбирам притесненията ти… но Драконовата душа ще свърши най-добре работата си, когато небесата са в правилна конфигурация. Трябва да бъде сторено по този начин.
Червеният Аспект загледа златния диск.
— Нека се молим когато това стане, всичко да се подреди както ти каза, Нелтарион. Да се молим това наистина да бъде спасението на нашия свят.
Черният само кимна. Малфурион, който все още чакаше сигнала на Изера, че може да говори с Алекстраза, се загледа по-отблизо в простоватото на пръв поглед творение на черния дракон, а в сърцето му се зароди надежда. Драконите все пак действаха. Бяха изнамерили някаква форма на разрешение на проблема — талисман, който да освободи Калимдор от бича на Пламтящия легион.
Любопитството му надделя над бдителността. Той отслаби донякъде връзката си с Изера, надявайки се, тъй като вниманието й бездруго беше раздвоено, Аспектът да не усети какво е намислил. След това прокара ума си по диска — така незначителен на външен вид, ала явно изпълнен с толкова могъща сила, че дори драконите се прекланяха пред нея. Демоните със сигурност нямаха шанс срещу нещо подобно…
Не бе изненадан, когато откри, че Драконовата душа със защитена от магическа стена. Друидът изучи всичките й елементи и откри известна странност. Всеки от великите дракони имаше собствена аура — като всички останали живи същества — Малфурион чувстваше част от тези аури. Тази на Изера — която му беше най-позната — и тези на Алекстраза и синия. Аурата на черния дракон също бе доловима, но не по този начин. Тя сякаш бе слята с останалите, едва ли не ги държеше под контрол. Магията сякаш беше направена, за да пречи на станалите да почувстват нещо, скрито вътре.
По-любопитен от всякога, Малфурион използва наученото от Ценариус, за да пробие заклинанието. Промъкна се вътре с много по-голяма лекота, отколкото очакваше, може би защото създателят на диска никога не беше очаквал някой, подобен на него, да опита това. Друидът натисна по-надълбоко и накрая се докосна до силите, затворени вътре.
Това, което откри, го накара да се олюлее. Той се отдръпна бързо, вцепенен от видяното. Дори в сегашната си форма потрепери, неспособен да възприеме напълно всичко, което бе почувствал. Друидът отново погледна към черния дракон, втрещен от творението на левиатана.
Драконовата душа… онова, което трябваше да спаси Калимдор… носеше в себе си зло, по-велико дори от самия Пламтящ легион.
Тринайсет
Демоните имаха навика да колят всичко и всеки по пътя си. Това правеше взимането на пленници за разпит трудна работа, а капитан Варо’тен смяташе разпитването за необходимост. Най-накрая успя да убеди Аркемонд да му хване няколко, но онези, които пристигнаха, представляваха по-скоро купчина изпочупени телесни части, отколкото живи същества.
Белязаният нощен елф прекара няколко минути с последния от сбирщината, а после направи на изпотрошения клетник услугата да му пререже гърлото. Разпитът се оказа пълен погром, но не по негова вина. Командирите на Легиона явно не схващаха основните нужди на разпита.
Варо’тен предпочиташе да е на бойното поле, но не искаше да напуска двореца, особено пък напоследък. Нещото, в което се бе превърнал лорд Ксавиус, не се мяркаше вече от няколко дни, като в същото време и неколцина Аристократи бяха изчезнали. Манорот прие новината спокойно, но капитанът подозираше, че знае причината. Офицерът обаче не обичаше да му липсва каквато и да е информация.
— Разкарайте този боклук — нареди той на двамата стражи. Когато те се подчиниха, капитан Варо’тен изчисти кинжала си и го прибра. Огледа се из залата за разпити — квадратна стая шест на шест метра, с един-единствен син кристал за осветление. Ъглите бяха пълни със сенки. Единственият изход беше желязна врата, дебела десет сантиметра.