Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард» ООД
- ISBN: 954-585 016-7
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)». Краткое содержание книги:
Но един ден вълшебникът Гандалф и джуджетата на Торин Дъбощит го повеждат на смело и опасно пътешествие до опустошената планина, за да търсят едно старо съкровище.
Тогава се разбира, че малкият разбойник Билбо притежава добро и честно сърце, чуждо на сляпата алчност за злато. А ние всички, малки и големи читатели на тази книга, се стремим да бъдем като тези, които обичаме! Нали?!
— Е, вече сме всички заедно! — рече Торин. — Трябва да благодарим на съдбата и на господин Бегинс. Той, струва ми се, напълно заслужава това, макар че все пак можеше да ни уреди и малко по-удобно пътуване. Но, тъй или иначе — още веднъж на твоите услуги, господин Бегинс! Без съмнение ние ще осъзнаем напълно колко сме ти задължени, след като се нахраним и посъвземем. А междувременно какво предлагаш да правим оттук нататък?
— Да отидем в Езерния град — каза Билбо — Друга възможност не виждам.
И наистина друга възможност нямаше. Затова Торин, Фили, Кили и Билбо оставиха най-отпадналите си другари и тръгнаха по брега към големия мост. В самото начало на моста имаше стражи, но те не пазеха кой знае колко зорко, защото знаеха, че отдавна няма истинска нужда от това. Като се изключат дребните пререкания, които от време на време възникваха относно речните такси, общо взето, езерните хора и горските елфи бяха в приятелски отношения. Други опасни съседи наблизо нямаше, а някои от младите жители на града направо не вярваха, че някакъв си дракон живеел в планината, и се присмиваха на старците и стариците, които разправяха, че на младини го били виждали да лети по небето. Ето защо никак не беше чудно, че стражите, които пиеха вино и се смееха край огъня в къщичката си, не чуха нито шума от отварянето на буретата, нито стъпките на четиримата разузнавачи. Изненадата им беше голяма, когато Торин Дъбощит изведнъж се появи на прага.
— Кой си ти и какво желаеш? — извикаха стражите, като скочиха на крака и посегнаха към оръжието си.
— Аз съм Торин, син на Траин и внук на Трор, краля на Планината! — отвърна джуджето тържествено, както и изглеждаше, въпреки изпокъсаните си дрехи и зацапаната качулка. Злато блестеше на шията и пояса му; очите му бяха дълбоки и мрачни. — Аз се завърнах. И желая да се срещна с владетеля на вашия град.
Думите му предизвикаха силно вълнение. Някои от по-наивните стражи изтичаха навън от къщичката, сякаш очакваха да видят как Планината изведнъж ще стане златна в нощта и водите на езерото ще затекат жълти начаса. Началникът на стражата обаче пристъпи напред.
— А тези кои са? — попита той, като посочи Фили, Кили и Билбо.
— Синове на дъщерята на моя баща — отвърна Торин. — Наричат се Фили и Кили от Дуриновия народ. А това е господин Бегинс, който тръгна с нас от запад.
— Ако идвате с мир, предайте оръжието си!
— Нямаме оръжие — отвърна Торин. И това беше вярно — горските елфи им бяха взели ножовете, а също и големия меч Оркрист. Мечът на Билбо, както винаги, си стоеше скрит под дрехата му, но той премълча за него. — Ние най-после се връщаме в бащиния си край, както се пее в старите песни, и не се нуждаем от оръжие, нито пък бихме могли да се борим срещу такова множество. А сега ни заведи при вашия владетел!
— Той е на гощавка — отвърна началникът на стражата.
— Толкова по-добре — намеси се Фили, който започваше да губи търпение от тези излишни обяснения. — Ние сме изтощени и премалели от глад след дългия път, а на брега сме оставили болните си другари. Така че побързай и не ни губи повече времето с приказки, ако искаш господарят ти да не те смъмри!
— Добре, следвайте ме тогава — рече началникът на стражата и под охраната на шестима други стражи поведе неочакваните посетители по моста, през портите и оттам към градското пазарище.
Пазарището представляваше кръгло и спокойно водно пространство, оградено от построени върху високи колове големи къщи и дървени кейове, от които се спускаха стълби към езерото. От една просторна, силно осветена зала долиташе многогласна глъчка. Новодошлите влязоха през вратите и примигвайки от светлината погледнаха към хорското множество около дългите маси.
— Аз съм Торин, син на Траин и внук на Трор, Краля на Планината! Аз се връщам! — извика Торин високо още от прага, преди началникът на стражата да бе имал възможност да каже нещо.
Всички скочиха на крака. Старейшината на града също се надигна от големия си стол. Но никой не бе така силно изненадан, както елфите салджии, които седяха в дъното на залата. Те се втурнаха към масата на старейшината и завикаха:
— Това са избягали затворници на нашия крал, някакви джуджета скитници, които не можаха да обяснят какво са търсили из гората и само дебнеха и безпокояха пируващите елфи!
— Вярно ли е това? — попита старейшината.
Всъщност той бе много по-склонен да повярва на думите на салджиите, отколкото на твърдението на Торин, че се завръщал Краля на Планината, ако изобщо той бе съществувал някога.