Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Не се наложи да минавам обичайните паспортни и митнически процедури; не ми поискаха виза и валиден паспорт. Вместо бордна карта представих военна книжка и фалшива, но съвсем убедителна заповед, а самолетът бе лъскав Боинг 747, нает от военното министерство и излитащ от военновъздушната база в Доувър.
На борда имаше около двеста войници и няколко морски пехотинци, повечето от тях мъже, почти всички млади, почти всички бяха изкарали по шест месеца в Ирак и след две седмици домашен отпуск се връщаха пак там. Представете си двеста души, които току-що са приключили с две седмици пиене и чукане до припадък. Определено не беше щастлив самолет.
Заех си мястото до един армейски капитан с емблеми на пехотинец и фамилия Хаузър върху нагръдния знак. През първия час той не обели и дума — държеше на скута си дебел фотоалбум и го прелистваше неуморно, гледайки замислено снимките на красивата си млада жена и две малки близначки, чаровни като кученца.
Като нямах какво друго да правя, аз надничах през рамото му. Това явно не го смущаваше, но накрая той се озърна и попита:
— Не сте ли женен, сър?
— Не.
— Може би така е по-добре.
— Може би.
— Няма за кого да се тревожите.
— Тоест няма кой да се тревожи за мен.
— Да.
След което капитан Хаузър се впусна в дълъг, несвързан разказ за жена си Сара и дъщерите си Линдзи и Ана и как са преминали двете им седмици заедно. Много мило. Двама пътници на дълъг международен полет убиват времето със сладки спомени и забавни случки: първите стъпки на Линдзи, първото пътешествие на Ана до гърнето — по-точно първото успешно пътешествие, — как Сара никога не се оплаквала от отсъствието му, не натяквала колко е самотна, не споменавала пристъпите на страх при всяко позвъняване на вратата.
Всъщност точно това бе най-характерното за този полет, точно то различаваше тия пътници от останалите петстотин хиляди, летящи над световните океани в този момент. Те не искаха да са тук, не чакаха с нетърпение да пристигнат и никой не им гарантираше завръщане у дома.
Понякога завиждам на момчета като Хаузър; те имат при кого да се приберат, имат кой да ги чака. Не знам защо, в паметта ми изплува Биан и снимката на нейния любим годеник, майор Марк Кембъл.
Инстинктът ми подсказваше, че привидно нелогичният ентусиазъм на Биан за тази мисия има нещо общо с него, може би с примес на остатъци от негодувание заради несправедливата участ на нейния баща и заради Виетнам — една война, загубена в крайна сметка, защото Америка бе престанала да вярва в каузата. Опасно е да носиш в ума и сърцето си подобни демони — обич и призраци, живи и мъртви, човека, когото обичаш днес, и войната, която ти е отнела възможността да обичаш баща си.
Както казва Тенеси Уилямс, сърцето е най-упоритият орган. За жените със сигурност е така. Колкото до мъжете, Тенеси е пропуснал един много по-упорит орган.
Което повдигаше въпроса какви мотиви ме бяха качили на този самолет, за да тръгна към нещо, което инстинктът ми определяше като безумие, правната ми преценка — като нередно, а професионалният ми усет — като самоубийство.
Припомних си любимия съвет на баща ми: никога недей да подписваш чек с оная си работа. Мъдър съвет, тате — но както става с повечето мъдри съвети, малките камъчета обръщат колата.
Откровено казано, Биан Тран ме бе впечатлила. А ако трябва да бъда съвсем откровен, малко си падах по нея и може би леко ревнувах от майор Марк Кембъл. Тя бе уникална и завладяваща жена, истинско въплъщение на американската мечта. Стъпила на нашия бряг като невръстно дете, бедна, объркана, измъчвана от носталгия и болка за покойния си баща, тя бе успяла да овладее нов език и нова култура, да се труди упорито, да преодолее четири години в типично американската институция Уест Пойнт и вярвах, че ако разгърна служебното й досие, ще открия само блестящи характеристики.
Накратко, имах си работа с една умна, силна и целеустремена жена. Освен това от опита си с други деца на имигранти подозирах, че Биан Тран малко прекалява с патриотичната привързаност към идеалите на своята втора родина, опиянена от чувството си за дълг и може би от готовността да се пожертва за любимите хора. Интересно. Над десет процента от американските войници в Ирак дори не бяха граждани на САЩ — просто гладни младежи, опитващи се да догонят мечтата.
Мисля, че ние, родените с право на гражданство, проявяваме по-често склонност да вярваме, че заслужаваме своето американско наследство, най-вече неговите блага и предимства и не чак дотам трудностите и задълженията. Но не ми се вярваше Биан да е смахната фанатичка; напротив, сигурен бях, че я движи нещо друго, нещо по-голямо — може би обич, може би вина или и двете. Не биваше да го забравям.