Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Когато стигна върха на стената, усети повей на вятър; ръката му беше върху гладката повърхност на камъка, тялото му бе напрегнато. Замръзнал за момент, почувства, че не може да не отправи дълъг поглед към хоризонта — такава огромна експлозия на звезди, че бе принуден да приклекне, за да не загуби равновесие и да не падне през ръба. Морето тихо шумеше някъде далече долу — ритъм, съзвучен с безкрайните мигащи светлинки горе. Опита се да се изправи, но тялото му отказваше, омаяно от съвършеното съзвучие на светлината и мрака. Въпреки всичките си съмнения — и страховете си пред манихейския аскетизъм — Пиърс все пак трябваше да признае единствената осезаема истина в момент като този.
Толкова близо до небесата, колкото са могли.
Отзвукът от гласа на Аниели го извади от омаята. Той се огледа отново и забеляза втората поредица стъпала от другата страна на сградите. Приведен, мина по ръба на високата стена и заслиза.
Озова се в друг двор, мина през него и стигна до мостче, дълго не повече от три метра. Под него течеше поточе — повече камъни, отколкото вода — чуваше се слабото му шуртене, но самото то не се виждаше. Провери бележките; не се споменаваше за мост. Очевидно това беше някакво „скорошно“ допълнение. С указание да следва потока той постави ръка върху дъските на моста и скочи на около метър и половина надолу; краката му нагазиха в тиня и кал; внимаваше да държи фенерчето високо. Ставаше все по-трудно и по-трудно, камъните бяха хлъзгави и едва пазеше равновесие. След четирийсетина метра отново излезе на брега.
Разбра, че това, което от прозореца на килията му изглеждаше сблъсък между дърветата и каменната зидария, е някогашното сърце на манастира — сгради, оттеглящи се все по-далеч и далеч в миналото. И колкото повече напредваше, толкова повече чувстваше самотата им: много от тях бяха изоставени, спомени за времето, когато „Свети Фотий“ е приютявал зад стените си петстотин монаси. Сега бяха само около осемдесет, всяка година броят на погребенията растеше, болестта на „съвременните момчета“, както я бе нарекъл Никотей — изкушението на Солун — растеше в епидемични пропорции. Старите монаси си отиваха от този живот, новите бягаха и сградите оставаха самотни и пусти. Състраданието му беше само символично. Колкото по-малко монаси имаше наоколо, толкова по-малка бе и опасността да се сблъска с някого от тях.
Всичките му подобни грижи се изпариха на върха на краткото изкачване, когато се изправи лице в лице с два реда колони: зад тях се виждаше фасада.
Сърцето му затупка.
„Две редици по осем ще пазят Криптата.“
Пергаментът го очакваше някъде между тези стени.
Огледа се и разбра защо манихеите са избрали това място за скривалище — то се намираше точно в средата между трите външни стени. Нещо повече, беше проектирано по такъв начин, че както можеше да разбере, подходът към него беше възможен единствено по пътя, който бе изминал. Задната и страничните стени на постройката като че ли израстваха от планината — полуизваяна скулптура, изникнала от скалите. Само предната колонада беше построена напълно — „двойната редица“ с извит портал по средата. Пиърс извади от ръкава си последните няколко листа и ги погледна.
Четири покрити ходника образуваха малък четириъгълник; във вътрешността му бе оформено дворче, обрасло с бурени. За разлика от другите постройки, които бе видял досега, тази силно напомняше за древното римско минало — сграда, която спокойно можеше да е била тук още преди манихейското присъствие в „Свети Фотий“. Той тръгна покрай арките отляво. Камъкът бе изронен от вековете, но дори в тази призрачно слаба светлина можеше да се видят строгите форми на всяка колона, пиедесталите, свързани отдолу с ниска стеничка. Между камъните си бяха пробили път увивни растения, навсякъде се виждаха лишеи и петна мърсотия. Тук-там попадаше на прозорец или врата — стаите също говореха за отдавнашно забвение; въпреки това на места се виждаха следи от древни мозайки — тук част от разпятие, там ръката на Светата Дева — всички проблясващи, когато светлината на фенера падаше върху тях. От различните размери и форми на килиите ставаше ясно, че мястото някога наистина е приютявало някаква особена независима общност, много по-различна от монасите, събрани в един обикновен манастир.