Ръкописът Q

Андракос понечи да отговори, после спря.

— Наистина го накарахте да млъкне с тази приказка — засмя се Генадиос. — Трябва да я запомня.

Пиърс почака и Андракос да се усмихне, после попита:

— Значи може да останем тук, така ли?

— Не бих извървял този път — рече Генадиос, — ако не бях сигурен в това.

— Всички манастири имат един вид политика на отворените врати помежду си — обясни Андракос. — Ако двамата с вас бяхме влезли тук сами, веднага щяха да ни попарят с вряла вода. След като сме с брадат човек обаче, те знаят, че всичко е окей. Самият аз никога досега не съм бил в „Свети Фотий“.

— Преди пет-шестстотин години — допълни монахът — не е било така. Сега, когато сме по-малко от две хиляди души във всички манастири, нещата са се поохлабили.

— Без този човек — Доминик постави възторжено ръка на рамото на Генадиос — не бих могъл да видя и половината от архивите, които ми трябваха за моя труд.

— И този човек — каза монахът и свали ръката на Андракос от рамото си — ми развали отношенията с половината игумени. Брат Тимотей от „Ставроникита“ още не ми говори.

— Това е защото е поел обет за шестмесечно мълчание — разсмя се Андракос.

— Това не е извинение.

Пиърс също се разсмя; звукът отекна в празния двор. В крайната сграда — странно натрупване на раирани арки, завършващи с кафяви надстройки и островърхи покриви — се забеляза някакво движение. Малка фигура се появи от страничната врата — още едно черно расо, крачещо към тях. Създаваше впечатление, че се плъзга по излъскания от времето камък.

— Виждам, че сте се справили без проблем — каза монахът, когато ги приближи. Генадиос рязко се обърна и дръпна мъничкия монах към приличните си на варел гърди — прегръдка, която почти скри човека, два пъти по-дребен от него. И все пак дребният монах устоя на огромната преса.

— Трябва да се изкъпеш — бяха първите му думи, когато се освободи от огромните обятия. — Нашият фонтан не е достатъчен.

Двамата се засмяха.

— Радвам се да те видя — каза Генадиос, докато ги запознаваше. — Професор Селдън, Доминик Андракос, това е брат Никотей, библиотекарят на „Свети Фотий“, мъж с чудесно обоняние.

Лицето на новодошлия имаше почти женски черти, нежни, оформени като черни маслини очи, мека бяла кожа, изгубена в бръчките. Дори брадата му изглеждаше много мека. Ръцете му обаче издаваха годините, кафеникави и костеливи. Пиърс предположи, че Никотей е над седемдесетте.

— Обикновено не допускаме гостите да идват след второто ядене — всъщност ние въобще нямаме гости, — но Генадиос ни обясни, че работите върху свети Амвросий. Въобще не знаех, че е пътувал дотук.

— Именно за това съм тук, за да проверя — усмихна се Пиърс.

— Да. — Личеше, че очаква още обяснения. Когато никой не каза нищо, той кимна и се обърна и към тримата:

— Е, ще ви разведа по стаите. За нас вече е доста късно.

Пиърс щеше да спи в последната от килиите, които обиколиха — всичките бяха застлани с големи гладки плочи и стените им бяха искрящо бели. В неговата имаше малка маса и желязна кушетка под единствения неголям прозорец. Крилата на прозорците бяха широко отворени, във въздуха се носеше аромат на зрели маслини.