Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Момчето продължи да произнася молитвата, но умът му се рееше. Откакто се помнеше, беше заучавал молитвите, ритуалите, които го подготвиха за днешния ден; баща му беше неговият водач. Винаги в пълна изолация, толкова различна от повърхностната неделна служба, когато наблюдаваше как баща му играе ролята на проповедник, застанал зад амвона и проповядващ думи, които бяха толкова далече от истината.
И докато умът му препускаше, същото правеха и очите му: оглеждаха лицата наоколо, много от присъстващите познаваше от съседните градчета — Дейвънпорт, Кентън, Елмсфорд — и никого от тях досега не бе свързвал с изолирания свят, който споделяха той и баща му.
До днес.
Пътуването на север към избраните. Денят на просветлението. Членство в неговата клетка.
Сега всичко щеше да се промени. Вече му бяха говорили за това. Как, все още не знаеше. И той стоеше между своите братя и повтаряше думите на „Съвършена светлина“, макар че не всички разбираше.
Ееема, ееема, айо.
Всичките плодове бяха ометени, купичката с локум — облизана. Беше по-гладен, отколкото бе предполагал, а храната беше много по-добра, отколкото бе сметнал отначало.
Като изчака и последното кандилце да угасне, Пиърс навлече расото и излезе в открития коридор, оформящ триетажен атриум. Ръкавите му бяха малко дълги, макар че бяха идеално мяето за прикриване на бележките, които държеше. Не че предвиждаше нещо, но все пак листовете не биваше да се виждат, ако случайно се появеше някой.
Опрял ръка в стената, той бавно напипваше пътя към стълбите. Луната се бе показала иззад облаците и правеше всички стъпала освен последните относително безопасни. Когато излезе от спалните помещения, откри една тъмна ниша и запали фенера, като се стараеше да го държи ниско, при коленете си. Нямаше шапка и брада, но със светещия фенер — ниско, а не по-нависоко — можеше да види къде стъпва, без да хвърля светлина върху лицето си.
Тръгна през двора към фонтана — най-откритото място, доколкото си спомняше.
Стигна приютяващата сянка на големите порти и спря, за да се ориентира.
Сградите, които бе гледал отгоре, сега се оказваха притиснати една до друга, нещо като кръстовище от постройки; луната хвърляше малко светлина, но достатъчно да се виждат очертанията им. Треперещите й отражения, уловени във фонтана, изглеждаха като разлята вода в бледожълто и бяло, а зоната, където тя не стигаше, бе по-тъмна. Привлечен от спокойствието на манастира, той чувстваше, че свиква с него. Разбира се, виждаше само малка част пред себе си, но различията между картата на Аниели и действителното разложение като че ли изчезваха, пространството не беше толкова компактно, вече беше по-разбираемо, той имаше растящото усещане, че може би ще намери знаците, споменати в свитъка. Или може би това беше само вярата? Каквото и да беше, той измъкна листовете от ръкава си, погледна първите няколко и продължи.
Беше забележително колко много бе разбрала от текста, или по-скоро колко бяха способни манихеите да скрият толкова неща в молитвените си слова. Половината от бележките за „Свети Фотий“, отнасящи се до оставените указателни знаци, несъмнено бяха намерени сполучливо и се запомняха лесно: извивки във външната стена, древни парчета дялан камък, вкопани в земята, склончета и падини покрай стената, които не можеха да бъдат объркани от сгради или изкопни работи. Неща, за които манихеите бяха знаели, че ще издържат на времето.
И, разбира се, както Аниели бе обещала, данни за разстоянията между тях. Като следваше линията на стената вляво, той извървя предписаните трийсет и пет крачки до един сводест вход, разположен срещу малка маслинена градина, точно както описваха бележките. Пиърс осъзна колко по-висок е съвременният човек от хората, живели през десети век, когато трябваше да се приведе силно, за да мине през отвора. Все още наведен стигна при следващия указателен знак, упоменат извънредно странно — „време, заключено в камък“ — първият от двата слънчеви часовника, поставени в отсрещния край на градината, сред овощните дървета. И маслиновата горичка, и плодната градина предлагаха плетеница от пътеки, но само едната, водеща нагоре, беше определено стръмна. Тръгна по нея, мина покрай един малък извор и се озова до външната манастирска стена.
И тук за първи път срещна препятствие. Няколко минути не можеше да открие серията стъпала, описани като „вдлъбнатини в голямата преграда“. Ръцете му опипваха стената и той все повече и повече се тревожеше, че по някакъв начин е пропуснал важна следа. Като се бореше с буйно прораснали бурени, накрая успя да намери първото стъпалало, после второто, и да напипа останалите толкова добре вкопани в стената, че ако не знаеше какво търси, щеше да ги пропусне. Дори когато се катереше по тях, трябваше да ги опипва едно след друго — светлината на фенера не му беше достатъчна. На средата осъзна, че ако не бяха тези стъпала, никога нямаше да намери пътя през тази група сгради строени, както преценяваше, през тринайсети — четиринайсети век и разположени покрай стената. Как манихеите още през десети век бяха знаели да избегнат онова, което щеше да остане незастроено пространство, бе загадка, която оставяше на другите. Продължи да се катери.