Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Следващото потвърждение го очакваше на третия ъгъл от четириъгълника — вход към подземие, нещо много необикновено за манастир от онази епоха. Вита стълба, скрита в миниатюрна ротонда, водеше надолу. Имаше осемнайсет стъпала. Бележките отново сочеха верния знак.
Проблемът беше в последните описани подробности. Финалните „два ключа“ бяха загадъчни, абстрактни фрази, без никакви определени указания. Това му беше направило впечатление още в автобуса. „Онзи, който влезе, може да види Светлината“, следвано от също така неясното „Неподвижният, готвещ се да размаха крило“. Първото може би беше от Евангелието на Лука, но все пак това не помагаше да се отгатне конкретният смисъл. Второто беше още по-мъгляво. Надяваше се, че по пътя ще разбере поне едното от тях — иначе защо трябваше да се подготвя толкова подробна карта, ако двете последни важни неща бяха оставени зашифровани? Беше изправен пред две възможности: или манихеите смятаха фразите за достатъчно очевидни за тях самите, или бяха решили за последен път да използват „скритото познание“, та нещата да бъдат по-интересни. Докосване до гносиса откъм горчивия му край. Ако обичаше да се обзалага, Пиърс по-скоро би заложил на последното, което означаваше, че ако иска да открие пергамента, трябва да започне да размишлява като манихей.
Стигна до края на стълбата. Светлината на фенера само подчертаваше изоставеността на мястото. Беше достатъчно все пак, за да забележи, че долното ниво е истинско копие на манастира отгоре, с изключение на централния двор, който тук беше купчина масивен камък. От отвора на стълбата се разделяха два коридора, първите две страни на четириъгълника, изчезващи в прашната пустота. Звуците на нощта, които го бяха придружавали досега, бяха изчезнали; тук цареше абсолютна тишина, съчетана с гъст, лепкав мрак.
Той закрачи по коридора наляво, очите му оглеждаха стените — неравен камък, изсечен от планината. От време на време се появяваше ръждива стойка за факли, неизползвана от столетия, парчета разядено желязо, увиснали на разкъртени клинове. Колкото до килиите, те следваха на равни разстояния, на шест до осем крачки една от друга, с малки отдушници горе, мръсни подове долу. Изненадващо беше, че някои от тях пазеха слабия мирис на изгорени листа — защо бе така, не можеше да си обясни — внезапните спомени за огньове, палени на открито, бързо изчезваха под влиянието на мястото. По-трудно бе да се определи за какво са били използвани помещенията — складове, молитвени килии, дори за някакви ритуали — отново тук-там проблясваха парчета мозайка. Прекара няколко минути да разглежда мозаичните плочки, като се надяваше да види нещо, което да го покани „да влезе“ и „да види Светлината“, но нямаше нищо. Само нова редица килии, която го върна към мястото, откъдето бе тръгнал преди малко.
Без да губи увереност, той поднови крачките си. Когато за втори път стигна до стълбите, се опря до камъка и притвори очи. Трябва да помисли. Къде биха могли да го скрият? Тишината отново го върна към бележките. „Това е игра за тях“ — помисли си той, докато гледаше страниците. „И как ли са скрили «познанието»?“ Като нямаше какво друго да прави, преброи древносирийските букви. Трийсет и пет. Нямаше късмет — килиите бяха двайсет и две. Очевидно манихеите не бяха обръщали голямо внимание на нумерологията. „Гледай думите. Трябва да е скрито в думите.“ Продължи да зяпа фразата. „Онзи, който влезе, може да види Светлината“. Светлината. Знаеше, че не са използвали метафора, нито духовит намек, а са имали предвид нещо осезаемо, реално. Светлината беше истинска. Влез и я открий. Очевидно в случая не бе така. Тогава какво тук съдържаше светлина? Започна да се чуди дали не е изпуснал нещо характерно по пътя.
Започна да се притеснява. Очите му бяха вперени в черното пространство. Стоя така почти минута, мислите за бележките постепенно се изместваха от потискащата обстановка — студени хлъзгави стени, безжизнени килии, част от древно подземие, предадено на разруха, изоставено от всички. Това, което преди малко бе смятал за парчета от някакъв пъзъл, сега му изглеждаше много по-объркана действителност; чувстваше се изолиран от всичко живо. Подтиквани от дълбоката самотност на мястото, тези представи нахлуха в главата му в объркващ поток, толкова завладяващи, че той почна да губи всяка надежда и желание да поднови опитите си. Сърцето му биеше силно. Той инстинктивно обърна глава надясно и светна с фенера; искаше да се увери, че и другият коридор е празен. Всичко, което се виждаше, беше танц на прашен въздух, играещ в светлината на фенерчето. Зад него беше пълен мрак, населен с детски страхове; дробовете му се стегнаха, той изпита свръхсилно желание за светлина, истинска светлина, за да се освободи от това трескаво вцепенение.