Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
— Ама това е Михал Хекимина! Не съм го виждал откакто се върнах, а търся билки срещу главоболие. Ще ме почакате ли? — Княжески се вгледа в прозореца, да се увери, че не се лъже, чевръсто влезе в бръснарницата, малко стоя там и излезе. — Ако някоя от вас има страдание, може да се види с хекимина, цяр да му иска. Поканих го у дома на кафе, та е хубаво и вие да дойдете! — любезно подкани двете да тръгнат.
Като мина край прозореца на бръснарницата, Анастасия надникна към едничкия стол за бръснене и видя в него неугледен, възнисичък мъж над петдесет, с оредяла вече коса, широк нос, сложен по средата на широко лице, малко увиснало в бузите.
— Това ли е лечителят ви? — попита, защото непознатият имаше прилика с мъж, който сее ниви и копае градините.
— Това е Хекимина, клетият! Носи златна душа, но е злочест — хаджи Ана също надникна да види мъжа, когото отдавна не беше виждала. — Орисията му е толкова шарена, че ако рече да я пише човек, ще прилича на житие и страдание невинного знахара.
— В Плевен още не е минавал хекимин, пък и да мине, надали блудните там ще му повярват. Къде е добил знания този мъж? — попита не толкова от желание да знае за него, колкото да разбере къде се дават знания по практическа медицина.
— Андрея Митов, докато печелеше по сто хиляди гроша годишно от варене на винена ракия, прати Михал в Париж — от там да донесе лек за дъщеря му и сам той да се изучи така, че да я изцери! — пак хаджийката отговори, защото Захари Княжески не помнеше отиването и връщането на хекимина от Париж.
— От Париж да донесе лек? — Анастасия се удиви. — Че каква е била болката на богатската дъщеря?
Докато вървяха към къщата на хаджи Захари и някой от тримата все се обръщаше назад да види не идва ли и Михал, хаджийката взе да разправя как той, бедно момче от съседни села, дошло да работи като ратай в голямата спиртница на чорбаджи Андрея. Търговецът — на времето най-богат мъж в Заара — имал много чираци, много лозя, градини с овощия, хубав, голям дом. Ала нито грошовете, нито имането могли да го утешат от мъката, която го сполетяла: едничката му дъщеря Анина още от дете изгубила разума си и в лудост вършила такива неща, дето срамили всички: хвърляла на двора покъщнината, късала глави на живи кокошки, тичала с острие срещу децата на улицата; смеела се на опело…
— А беше толкова хубава! — хаджи Ана спря, сякаш за миг видя пред себе си снагата на момичето. — Защо й беше такава хубост? — сякаш попита себе си, тръгна отново, понечи да мисли за друго, ала Анастасия искаше да разбере докрай.
— Хекимина не донесе ли цяр?
— За такава болест лек няма. Ама като си дойде от Француско, Михал така заобича дъщерята на господаря си, че я поиска за своя жена и се ожени за нея…
— Искал да се отплати за грошовете, дето харчил в чужда земя да се учи — Захари Княжески беше чувал, че Хекимина е взел Анина от благодарност към Андрея Митов. Други по онова време викаха, че я обичал заради имането, но и тогава, и днес хаджи Ана беше най-права.
— Ами! Хубостта на Анина беше по-голяма от лудостта й, та така омая Хекимина… Клетият! Ей го какво спечели — тя посочи големия дом на Андрея Митов наспротив къщата, в която живееше Захари Княжески. Анастасия искаше да попита и друго, но долови, че не бива да додява с въпроси. Обърна глава да види къщата на Андрея — висока, с много одаи на двата ката, широки стрехи над горния кат, двойна стълба към хубавия чардак… А лепежът тук-там почнал да се лющи — като къща, дълго останала без живот!
В одаята за гости на господин Княжески измекярка донесе ароматно кафе, благородникът й заръча да донесе и онази бутилка с позлатени букви, която имаше от Одеса. Беше я нарекъл за свет ден и понеже почитта му към Хекимина в Заара стоеше най-високо от обичта към всички хора в града, реши да я отвори в чест на негова милост! Върху малък поднос от сребро измекярката донесе шишето, нареди и малки чинийки с бяло сладко за гостите, а когато отвори вратата, за да излезе, на прага стоеше вече Хекимина — широкоплещест, як за възрастта си, но плах. Като пристъпи напред, личеше, че върви здраво на ходилата си, а щом спря до стола на Анастасия да се запознае с нея, раменете му отведнъж се раздвижиха, сякаш на тях поникнаха невидими крила. Гладко обръснато, лицето му вече се виждаше да има дълбоки, незаличими бръчки, ала обратно на тази зряща се старост съществото му излъчваше ведрина, необяснимо веселие или даже безгрижност. Съвсем не личеше да е страдал на младини, а каква ли беше участта му днес?…
Хекимина седна на стола до Анастасия безмълвно, сякаш негова милост тук е по-нисша от всички останали.