Милионерша търси запознанство
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Милионерша търси запознанство». Краткое содержание книги:
Явно убиецът приближава към нея. Дори обаятелният Стас не може с нищо да й помогне. А и самата Маня вече не е в състояние да проумее как ще свърши всичко — дали с фатален изстрел или под звуците на Менделсон…
— Къде отиваме?
— В кантората на Тихонов.
— Защо? Нещо интересно ли е станало?
— Още не зная.
Замълчах обидено, а след двадесетина минути завихме по улица „Речна“, Стас спря до един невзрачен фолксваген, откъдето излезе някакъв млад мъж, който седна при нас в колата и каза:
— Тихонов не е напускал кантората си. Вече е късно, време е да иде да си почива, в цялата сграда няма жива душа и само той се заседя вътре. А онова, което ме притеснява най-много, е, че не включва лампата, щорите са спуснати, а няма как да работиш в тъмното.
— Когато дойдохте, той горе ли беше?
— Колата му беше паркирана в двора. Гоша отиде да го наблюдава от съседната сграда, но ако те интересува моето мнение, мисля, че сме закъснели.
— Какво да се прави, ще се наложи да проверим. — Стас и младият мъж излязоха от колата, аз ги последвах, но това сякаш изненада Стас и той попита: — Къде отиваш?
— Идвам с вас, разбира се.
— По-добре стой тук.
— Как ли пък не! — обидих се.
Стас се накани да каже нещо, но замълча и ние закрачихме към кантората на Тихонов.
Всичко си беше точно така, както го каза младият мъж: магазинчето бе затворено, на вратата на евангелистката общност висеше катинар, жигулито бе спряно до сградата, прозорците не светеха, а щорите бяха спуснати. Влязохме във входа и Стас почука силно на вратата, върху която се мъдреше визитната картичка. Никой не ни отговори, а вратата се оказа заключена.
— Може да е изчезнал оттук и да е оставил колата си долу? — споделих предположението си аз.
Стас изрита силно вратата и тя се отвори, което не предизвика моята изненада. Вратата беше паянтова, а Стас бе яко момче.
В първия момент не видях нищо, както впрочем и в следващия. В стаята цареше полумрак. Като тъмно петно се открояваше само бюрото, очертаваха се и прозорците. Максим опипа стената с ръка, лампата светна, а аз примижах, без да бързам отново да отворя очи, тъй като напоследък животът изобщо не ме ощастливяваше с изненадите си. Мъжете тръгнаха напред, а аз все пак отворих очи. Нямаше никакво съмнение, че стаята е празна. В този миг Стас и неговият приятел стигнаха до бюрото и дружно изругаха. Аз замрях и дори притиснах ръце до гърдите си, като се чудех дали веднага да се развикам, или да поизчакам малко.
— Какво ще кажеш? — наведе се и попита Стас. Максим също се наведе и започна да разглежда нещо.
— Какво има там? — попитах, тъй като осъзнах, че бяха забравили за моето присъствие.
Стас се обърна и ми съобщи:
— Още един труп. Върви ни.
— Може би в такъв случай не бива да оставаме тук? — изплаших се аз.
— Върви в колата. И не пипай нищо наоколо.
Той можеше да не ми прави тази забележка, тъй като имах навика да чета криминалета. Изобщо четях само криминалета, а също и любовни романи, но криминалетата ми харесваха повече.
Вместо да напусна стаята, продължих да стоя вътре — не защото трупът беше чак толкова интересна гледка (всъщност аз не го виждах и бях много доволна от това), а просто защото се страхувах да остана сама. Кой знае, може убиецът да беше някъде наоколо.
— Стреляли са от упор — заговори Максим, клекнал пред бюрото — със заглушител, иначе някой щеше да чуе и да извика ченгетата. Отдавна лежи така, което означава, че са го убили в промеждутъка между твоето излизане и нашето появяване тук. Никой не би могъл да влезе в стаята, без да го забележим, входът е самостоятелен, а няма начин да слезеш дотук от втория етаж.
— Следеше ли ме някой?
— Льова твърди, че никой не те е следил. На Льова може да се има доверие.
— Едва ли ми се е сторило.
— Едва ли — съгласи се Максим. — Мисля, че нещата са много прости: някой те е следил, ти си дошъл тук, Тихонов е бил изплашен, хукнал е да се обажда на някого и онзи, който те е следил, е решил, че той е опасен за него. А когато вие сте си тръгнали, онзи чисто и просто го е застрелял. Ще извикаме ли ченгетата?
— А, не, нямам никакво желание да си чеша езика с тях, остави вратата отворена, съседите сигурно ще го забележат… По дяволите! — ядосано рече Стас. — Те вероятно са видели колата ми…
— Не се притеснявай, ще се оправиш… Вие вървете, аз малко ще поразтребя тук.
Ние напуснахме кантората и открихме още един младеж да чака на ъгъла. В началото се изплаших, но по реакцията на Стас разбрах, че се познават и че това най-вероятно бе същият онзи Гоша, който се бе занимавал с наблюдението.
— Труп ли има?
— Труп — кимна Стас.
— Скапана работа… Извикахте ли ченгетата? — Стас мълчешком завъртя глава:
— Максим ей сега ще дойде.
— Ясно.
Можех само да гадая какво точно му бе ясно. Защото на мен всичко тънеше в непрогледен мрак.