Последният континент

Беше възможно да се махнат халките от куките.

С пристъпяне встрани на полусвити крака можеше и да издърпаш цялата врата в килията, измъквайки пръта от рамката.

И накрая лесно би успял да окачиш вратата на мястото й, както вече си излязъл в коридора, а след това се изсулваш тихомълком.

Ринсуинд внимателно отпусна халките върху куките и си каза, че само някой глупак би постъпил така.

В подобни моменти страхът се превръщаше в точна наука. Някои ситуации изискваха дива, безогледна паника, други — премерена, обмислена, разумна паника. Сега магьосникът се намираше в безопасност. Признаваше все пак, че е килия за смъртници, но пък вероятно беше единственото място в цялата страна, където нищо не го заплашваше в близките часове. Хиксианците май не си падаха по изтезанията, макар че сигурно биха го увещавали да хапне още от произведенията на тяхната кухня. Поне в момента имаше време — да състави план, да прецени най-добрия си ход, да приложи ума си към неотложния проблем.

Постоя така секунда-две, после напъна вратата.

Отдели предостатъчно време за размисъл. Вече можеше да хукне с все сила.

Зелената палуба на тиквения кораб бе разделена на женска и мъжка половини в името на благоприличието. На практика това означаваше, че госпожа Уитлоу заемаше по-голямата част от нея, защото прекарваше повечето си време в слънчеви бани зад импровизиран параван. А уединението й беше напълно гарантирано, защото поне трима от магьосниците бяха готови да убият всекиго от тях, който дръзне да доближи на десет стъпки преплетените палмови листа.

Лелята на Пондър, която го отгледа, би нарекла това „атмосфера“.

— Въпреки всичко смятам, че трябва да се покатеря на мачтата! — ядосано възрази той.

— Аха, обичаш да надзърташ! — изръмжа Старшият дискусионен наставник.

— Не, но според мен е по-разумно да проверим накъде плава корабът. Пред нас има грамадни черни облаци.

— Малко дъжд ще ни се отрази добре! — отсече Професорът по неопределени изследвания.

— В такъв случай за мен ще бъде чест да направя подходящ навес за госпожа Уитлоу — заяви Деканът.

Пондър се върна на кърмата, където Архиканцлерът начумерено ловеше риба.

— Човек би могъл да си помисли, че госпожа Уитлоу е единствената жена на този свят — промърмори Пондър.

— Мислиш ли, че наистина е така? — трепна Ридкъли.

Умът на Пондър се понесе трескаво и се натъкна на няколко ужасяващи препятствия.

— Определено не, сър!

— Не сме сигурни, Пондър. Опитай се обаче да видиш нещата откъм добрата им страна. Може всички да се удавим.

— Ъ-ъ… Сър, а вие погледнахте ли към онзи хоризонт?