Любовник на смъртта

Виж ти, това ли било!

И такава дедукция потече в главата на Сенка, че свят му се зави.

В същия ден, когато носеше на бижутера сребърните пръти, кого срещна точно на „Маросейка“? Проха. Това първо.

После на „Труба“ близо до пансиона кой се появи? Когато стражарят дотича на помощ? Пак Проха. Това второ.

И кой знаеше за приятелството на Сенка с Ташка? Пак Проха. Това трето.

И Смъртта я шпионира пак Проха! Това четвърто.

Значи излиза, че той, червеят гнусен, е виновен за всичко! Той е погубил и бижутера, и Ташка! Не лично, разбира се. Слугува на някого, сигурно на Княза.

И какво сега? От тази дедукция каква проекция трябва да произтече?

Ами много проста. Проха следи Смъртта, а ние него ще го проследим. Кому ще иде да докладва, кому ще отнесе релацията. Да видим. Нека господин Неймлес разбере, че Сенка Скорик не е само момче за всичко.

Смъртта на излизане от черквата нарочно не го и погледна, дори паричка не му даде днес — отплава като лебедица, но закачи Сенка с роклята си. Надали случайно. Един вид, отваряй си хубаво очите.

Той преброи до двайсет и се помъкна подир тях, като куцукаше и с двата крака. Проха вървеше пред него без да се обръща — явно не мислеше, че някой може и него да следи.

Така стигнаха до „Яузки“ булевард като птиче ято: отпред в средата Смъртта, зад нея вляво Проха и още на петнайсетина крачки вдясно Скорик.

Пред вратата на къщата Проха сякаш се почуди нещо, почеса се по тила. Май не знаеше какво да прави сега — да стърчи ли тук или да си ходи. Сенка се скри зад ъгъла и зачака.

И ето, Проха си разтръска куфалницата (абе главата, главата), пъхна ръце в джобовете, врътна се на пета и потегли обратно. Да докладва на Княза, реши Сенка. Или може би не на Княза, а на някой друг.

Когато Проха мина покрай него, Сенка се обърна гърбом и си прибра ръцете към чатала, уж че се изхожда по малка нужда. А после потегли подир бившия си авер.

Онзи ритна огризка от ябълка, изсвири към ято гълъби, които кълвяха в тора (птиците се уплашиха, затрепкаха с крила) и свърна в един двор, откъдето удобно се излизаше на „Хитровски“ площад.

Сенка подире му.

Тъкмо излезе от първия вход в усоен тъмен двор, отзад някой го хвана за рамото, дръпна го с всичка сила и го извъртя.

Проха! Усетил е, че го следи, гадината остромуцунеста.

— К’во си ми се лепнал — съска, — дрипльо? К’во искаш?

И така го раздруса, че на Сенка му се завъртя главата и бучката в бузата, от която мутрата му изглеждаше като разкривена, изхвърча. Наложи се да изплюе тази маскарадна хитринка.

— Ти ли си? — ахна Проха и ноздрите му алчно се издуха. — Скорик? Точно ти ми требеш!

Та го сграбчи и с другата ръка — няма измъкване. Проха пипаше яко. Сенка си знаеше — по сила и ловкост не може да се мери с него. Най-коравият копелдак в цяла Хитровка. Ако тръгне да се бие с него, онзи набързо ще му види сметката. Ако побегне — ще го настигне.