Любовник на смъртта
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовник на смъртта». Краткое содержание книги:
Случаят отвежда Фандорин в московския подземен свят. В калта и мизерията на бедняшките квартали, където по-силният винаги има право, сред бандите, безчинстващи под безразличния поглед на полицията, израства изключително красиво момиче с тежка съдба. Московските бандити си съперничат, за да спечелят любовта й, дори представителите на властта не остават безразлични пред нейния чар. В желанието си да привлече вниманието й, едно бедно момче тръгва да търси съкровище — но до легендарното съкровище, скрито в подземните лабиринти на столичния град, се опитва да се добере и някой друг — жесток убиец, оставил след себе си кървава диря. Всеки, научил тайната на скритото богатство, загива от ужасна смърт — единствено Фандорин се досеща чие дело са зверските убийства, но когато застава лице в лице с убиеца, дори той не може да предвиди кому е писано да остане жив.
— Такива въпроси не се задават, Сенка, и във всеки случай не им се отговаря. Това първо. За жена изобщо не се говори с такъв тон. Това второ. Но тъй като всички ние, включително и тя, ще вършим общо дело, за да няма д-двусмислици, ще ти отговоря: не съм „прекарал“ тази госпожица, не съм се и опитвал. Това трето.
Да му повярва или не? Да го помоли ли да се закълне?
Скорик изпитателно погледна господин Неймлес и реши, че такъв човек няма да седне да лъже. И веднага все едно камък му падна от сърцето.
— А с какво ще ни помогне Смъртта? — мина на делови тон. — Ако знаеше за Иманяра, щеше да ни каже. Тя не одобрява такива зверства.
Маса многозначително изхъмка — един вид, подгответе се да чуете нещо важно. Сенка се извърна към японеца, а онзи произнесе нещо, което Скорик нито схвана, нито разбра:
— Тайфу-но ме.
Но инженерът го разбра.
— Именно. Много точна метафора. Окото на тайфуна. Знаеш ли, Сеня, какво е това? — изчака Скорик да поклати глава и заобяснява. — Тайфунът е страшен ураган, който се носи по земи и моря и оставя подире си разруха и съсипия. Но в самия център на този вихър се запазва огнище на безметежно спокойствие. Вътре в окото на тайфуна цари покой, но без този с-статичен център не би имало и свиреп смерч. Смъртта не е престъпница, тя не убива никого — просто седи до прозореца и бродира чудновати шарки. Но най-безпощадните злодеи в милионния град се въртят наоколо й като пчели край пчелата майка.
— Състо хубаво сравнение — похвали го Маса. — Но моето е по-добро.
— П-поне по-романтично. Тези дни няколко пъти ходих в къщата на „Яузки“ булевард и имах възможност по-отблизо да се запозная със стопанката й.
А, така ли било? Сенка пак се наостри. Ама че сте хитрец, Ераст Петрович, навсякъде се врете. „По-отблизо“ какво ли ще рече?
— По време на последната ни среща — продължи господин Неймлес, явно без да забелязва Сенкините страдания, — тя каза, че усеща някой да я следи, но не знае кой точно. Като излязох на булеварда, и аз мярнах с периферното зрение някаква сянка, тя се скри зад завоя. Това е обнадеждаващо. С убийството на Ташка господин Иманяра собственоръчно е скъсал нишката, която да го отведе до теб. Сега, когато остана със счупеното к-корито…
— А? В смисъл: извинете, какво? Какво корито? — попита Скорик, който го слушаше с напрегнато внимание.
Ераст Петрович изведнъж му се ядоса:
— Казах ти да си купиш том на Пушкин и да прочетеш поне приказките!
— Купих си — обиди се Сенка. — Там имаше много от Пушкин. Аз избрах този — и за доказателство извади от джоба си книжка, купена онзи ден от сергия. Интересно книжле, дори с картинки.
— „Забраненият Пушкин. Непубликувани стихове и поеми“ — прочете заглавието инженерът, намръщи се и запрелиства страниците.
— И приказките прочетох — още повече се обиди от недоверието му Скорик. — За архангела и Дева Мария, после за цар Никита и неговите четирийсет дъщери. Не ми ли вярвате? Да ви ги разкажа ли?
— Няма нужда — бързо отказа Ераст Петрович и затвори книжлето. — Ама че негодник!
— Кой, Пушкин? — учуди се Сенка.
— Не Пушкин, а издателят. Не е редно да се публикуват неща, които авторът не е искал да издава. Така може кой знае докъде да се стигне! Помнете ми думата: скоро господа издателите ще вземат да публикуват и лични кореспонденции! — инженерът сърдито хвърли книгата на писалището. — Впрочем точно за кореспонденция исках да си поговорим, Сеня. Щом Смъртта я следят, не бива повече да се мяркаме там. Не можем и да започнем постоянно наблюдение на къщата — веднага ще забележат поява на чужд човек. Значи ще общуваме д-дистанционно.
— Как така дистанционно?
— Ами епистоларно.
— Засада ли ще направим? С пистолети? — Сенка одобри идеята. — И на мен ли ще ми дадете пистолет?
Ераст Петрович го загледа слисан.
— Какъв п-пистолет? Ще си пишем. Повече не мога да навестявам госпожица Смърт. Маса също — много бие на очи. За Сенка Скорик да не говорим, нали?
— Ами да.
— Остава да си пишем писма. С нея се уговорихме така. Тя всеки ден ще ходи на обедна служба в черквата „Свети Николай“. Ти ще се правиш на просяк в притвора. Заедно с милостинята мадмоазел Смърт ще ти пуска бележки. Почти съм сигурен, че Иманяра ще се появи. Той сто на сто е чувал, че си сложил рога на Княза.
— Кой, аз?! — ужаси се Сенка.
— Ами да, цяла Хитровка го знае. Дори е споменато в агентурните сводки, един познат от криминалната полиция ми показа. „Обявеният за издирване бандит Дрон Веселов (по прякор Княза) заплашва да намери и да убие любовника на приятелката си, малолетния Скорик, чието местонахождение и истинско име са неизвестни.“ Така че, Сеня, за всички ти си любовник на Смъртта.