Триумфът на червилата

— Толкова се радвам да те видя! — бе възкликнала тогава Виктори.

На дневна светлина студиото й изглеждаше ярко, бляскаво, бохемско, като че ли предлагащо идеи за някакъв нов, по-истински начин на живот. Точно тогава Нико започна да осъзнава безвъзвратността на факта, че е уволнена. Ала вместо да бъде залята от отчаяние, тя почувства, че олеква, че се носи във въздуха — като че ли беше пристъпила в някаква паралелна вселена, където важните доскоро неща ти се струват напълно незначими.

Беше се крила в студиото на Виктори цял ден, изчаквайки момента, когато Сеймор най-вероятно ще се е прибрал вкъщи. Когато се бе прибрала у дома, съпругът й вече бе изпаднал в паника. Бил чул новините — целият град говорел за нейното уволнение, телефонът им бил загрят от журналисти и репортери от клюкарските колонки на вестниците. Уволнението й от „Рац Несте“ очевидно се бе оказало много по-интересно и заслужаващо общественото внимание, отколкото назначението й преди две години. И после седмици наред беше принудена да търпи лъжите по вестниците, да си затваря очите пред полуистините и размислите за това, защо е била уволнена и за вероятните недостатъци на нейната личност и на стила й на управление. За нея беше голям шок да разбере, че хора, които лично бе наела, я мразят — или поне достатъчно, за да се оплачат от нейната „студенина“. А още по-голяма бе изненадата й от интереса на пресата към нея. До този момент не си беше давала сметка, че е толкова „важна клечка“.

Искаше й се да изчезне от погледите на всички, да се стопи. Ала Сеймор бе изтъкнал, че трябва да я виждат, че не трябва да позволява да я забравят. Било изключително важно да изпрати послание, че все още е жива, че не може да бъде победена. Тогава съпругът й бе добавил, че лошите отзиви в пресата са само едно изпитание. И така, три вечери седмично тя се обличаше изискано и изнасяше все по-нарастващия си корем извън апартамента. Двамата със Сеймор ходеха на коктейли, на откривания и на вечери, които съставляваха социалната тъкан на нюйоркския издателски бизнес.

И сега, докато си навличаше пижамата, тя си даде сметка, че съпругът й се бе оказал напълно прав. Нападките в пресата действително се бяха оказали изпитание. Както за нея, така и за приятелите й. Някои, които мислеше за близки, постепенно се бяха оттеглили. А други, като Виктори и Уенди, доказаха, че изобщо не им пука дали са я уволнили от „Рац Несте“ или не. След като със Сеймор се прибираха от онези свои вечери, сядаха и анализираха случилото се, говореха си за това с кого са се запознали и какви биха могли да бъде вероятните им ходове. Съпругът й непрекъснато й напомняше, че е от съществено значение да е наясно какво искат хората, от какво се нуждаят и докъде биха стигнали, за да го получат. Всичко беше въпрос на личен морал, на скала от ценности.

В началото тя не се чувстваше особено добре при тези дискусии. Сърцето й се разтуптяваше. Никога до този момент не се бе интересувала какво става в главите на хората и си бе въобразявала, че те също не се интересуват какво става в нейната. Единственото, към което се бе стремила, бе да превърне „Блясък“ в бляскаво списание. Но после разбра. Беше се заблуждавала, че ако човек работи упорито и качествено, той непременно и от само себе си ще бъде възнаграден за своя труд, а ако хората наоколо имат, макар и капка здрав разум, ще му позволят да си продължи. Ала Сеймор не се бе уморил да й повтаря отново и отново, че в света на бизнеса нещата, за съжаление, не стават точно така. По света има милиони талантливи хора, които ежедневно биват стъпкани, защото на никого от тях и през ум не му минава, че талантът няма нищо общо с тяхното признание. Всичко беше в начина, по който те възприемат хората, както и в позициите. За да успееш, трябва да умееш, пристъпвайки в дадена ситуация, да я разчетеш на мига.