Триумфът на червилата
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Триумфът на червилата». Краткое содержание книги:
Героините в новия й брилянтен роман „Триумфът на червилата“ — Уенди, Нико и Виктори — са Кари, Саманта, Миранда и Шарлот, но след десет години. Днес те вече не търсят своя Тузар, а сами се превръщат в него. Три способни и властни дами в мъжкия свят на бизнеса, устремени към върха му — със своите амбиции, възходи и падения, тайни желания, морални дилеми. Три „мъжки момичета“, които са и нежни, и чувствителни, понякога раними, но винаги оцеляват…
Три силни жени, които знаят, че всеки триумф има своята цена…
А ТЕ ВИНАГИ СИ ПЛАЩАТ СМЕТКИТЕ!
— Можете да влезете веднага — заяви секретарката на Уолтър — някаква си „госпожа Енид Веблем“, ако се вярваше на табелката на бюрото й.
Когато Нико влезе, Уолтър Бозак автоматично скочи на крака. Беше дребен, подобен на плъх човечец. В продължение на няколко секунди тя се вторачи в очите му, сякаш изненадана за първи път да открие колко дребни и зачервени са те. А после заговори. Каза следното:
— Доколкото разбирам, това тук не е никаква шега.
Нико нямаше никаква представа какво е очаквал от нея шефът й. Сигурно е смятал, че ще я види цялата обляна в сълзи. Но изглеждаше очевидно облекчен, когато отговори:
— Не, не е шега.
И се усмихна. Усмивката му беше най-отвратителното нещо у него. Разкриваше дребните му, полуоформени и посивяващи жълтеникави зъби, които едва се подаваха над линията на венците му — характеристика, присъща на всички членове на клана Бозак. Като че ли бяха генетично по-низши от останалата човешка раса. Защото не бяха в състояние да произведат количеството калций, необходимо за оформянето на истински зъби.
Но, от друга страна, на фона на всичките пари, с които разполагаха, не им и трябваше.
Уолтър се приближи към нея, стисна й ръката и изрече:
— Благодарим ви за всеотдайността и добрата работа за нашата компания, но, както разбрахте, вече не се нуждаем от услугите ви!
Ръката му беше потна и слаба, като деформирани нокти на птица. После добави:
— Госпожа Веблем ще извика няколко колеги, които ще ви отведат до вашия кабинет, а после ще ви ескортират до изхода на сградата.
След това я дари с още една от втрисащите си усмивки.
Нико не каза нищичко. Просто си стоеше там и го гледаше втренчено, безизразно, безстрашно. И си мислеше: „Бъди сигурен, че някой ден ще те убия!“
От погледа й като че ли започнаха да го побиват тръпки. Отстъпи крачка назад. А тя, без да сваля очи от неговите, постави факса върху бюрото му и без никаква емоция изрече само:
— Благодаря.
Обърна се и напусна кабинета му.
Край бюрото на госпожа Веблем вече я чакаха двама мъже с евтини костюми. Лицата им бяха студени и напълно безизразни, като че ли правеха това всеки ден и нищо не бе в състояние да ги изненада. И тогава я осени една мисъл. Може и да я уволняват, ала тя няма да позволи да я унижат или смутят. Няма да позволи да я ескортират по коридора като някой престъпник, когото отвеждат на гилотината. Няма да се върне в офиса си и да си събира багажа под погледите на тези две маймуни и да слуша как нейният екип — нейният екип! — се подхилва от бюрата си.
— Обадете се на асистентката ми и й кажете да изпрати всички мои вещи в апартамента ми! — изрече рязко Нико.
Госпожа Веблем запротестира:
— Но тези двама мъже тук…
— Веднага!
Секретарката кимна.
Нико напусна сградата. Беше единадесет и двадесет и две преди обяд.
Едва когато стигна до първата пряка, тя си даде сметка, че няма нито чанта, нито ключове, нито пари, нямаше дори и четвърт долар, за да се обади на Сеймор от близкия монетен автомат.
Закова се до контейнера за боклук и се опита да помисли какво да направи. Не можеше да се върне в офиса си — сигурно вече я бяха включили в някакъв таен списък на хората, на които не е позволено да влизат там. А и не разполагаше с никакъв начин да се прибере вкъщи. Вярно, можеше да се прибере пеша, но апартаментът й се намираше на четиридесет преки оттук, на изток, чак на Йорк авеню, а тя изобщо не беше сигурна дали ще може да се справи с това разстояние в нейното положение. Беше бременна в третия месец, сутрин и прилошаваше, а понякога й прилошаваше и през деня. Винаги неочаквано. Сега тя се приведе над контейнера и повърна вътре. И докато го правеше, по незнайно каква причина се сети за Виктори Форд.
Точно миналата седмица двамата със Сеймор бяха ходили на купон в студиото на Виктори Форд. То изобщо не беше далече — от другата страна на шесто авеню. Спомни си, че накрая двете с Виктори се бяха усамотили в един ъгъл и цял час бяха разговаряли за кариерата си. Тогава тя беше едва прохождаща, но многообещаваща модна дизайнерка, но излъчваше такава самоувереност и целеустременост, че успехът й беше гарантиран. На Нико не и се случваше често да среща жени като Виктори, затова, когато се заговориха, веднага се надушиха, че са от една порода.
„Боже, колко млади бяхме тогава!“ — помисли си сега Нико, докато сваляше чорапогащника си. Не повече от тридесет и две, тридесет и три годишни.