Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
— Турмс! — повика ме Танаквил. — Ела тук и се погрижи никой да не смущава жрицата от храма. Аз лично ще й прислужвам като на моя скъпа гостенка.
Едва изтърпях да измина разстоянието, което ме разделяше от Арсиное. Тялото ми като че ли се вдърви и устните ми не можеха да изрекат нито дума. Цветчета от клоните на дървото над пейката паднаха пред краката ми. В далечината се чуваше шумът на морето. Жената отмести слънчобрана си и ме погледна право в очите.
Познах високите дъгообразни вежди, но колко се бяха променили лицето й, очите й и устните й — от дебелия слой помада, който си беше сложила.
— Арсиное… — прошепнах аз и протегнах ръка, не смеейки да я докосна. Лицето й изглеждаше някак злонамерено.
Гостенката се намръщи нетърпеливо и каза:
— Или съм слънчасала, или съм спала лошо. Ако не беше уважението ми към Танаквил, за нищо на света не бих дошла тук. А теб не те познавам. Какво искаш от мен?
Присвитите й очи се превърнаха в тесни процепи и видях, че бяха заобиколени от тънки бръчки. Но колкото повече я гледах, толкова повече успявах да открия именно образа, който ми се беше явил през нощта.
— Арсиное — отново прошепнах, — наистина ли не ме помниш?
Ъгълчетата на устните й затрепериха. Тя ме погледна без лукавство и най-накрая се усмихна.
— Турмс, о, Турмс! Значи истина е, че и на дневна светлина ти разпозна истинското ми лице? Ти наистина трепериш пред мен като смутен юноша! О, Турмс, ако знаеш само колко ме е страх!
Тя скочи от пейката и се хвърли устремно в обятията ми. Притиснах я и усетих трепета на крехкото й тяло.
— Арсиное, Арсиное… — шепнех аз. — Това си ти, да, това си ти…
Лицето й сияеше и на мен ми се стори, че прегръщам богинята. Над нас се простираше огромното синьо небе, а кръвта бушуваше в главата ми.
— Арсиное, за теб съм роден. Заради теб съм живял досега и заради теб съм сънувал всичките си странни сънища! Никакво покривало не можа да скрие от мен лицето ти. Ти сама ми го откри. Бих умрял с готовност в този миг! Покрай нас се носи като вихър времето и пълни със звъна си слуха ни. Но дори от прахта, дори изпод земята бих се изправил, за да те поема отново и отново в обятията си!
Тя сложи ръката си на гърдите ми.
— Размазваш багрилото ми и ми разваляш прическата… — укори ме нежно. Помълча и след това каза:
— Цяла нощ не съм мигнала. Сутринта се изкъпах и дълго се ресах, избирах дрехи и скъпоценности, за да изглеждам красива пред теб. Много се боях, че след като се събудиш, ще помислиш, че всичко е било само сън. Сякаш стрела прониза сърцето ми — говореше тя. — Треперя, когато ме прегръщаш, Турмс. А когато виждам на лицето ти усмивката на боговете, коленете ми се подгъват. Колко силни, колко красиви са ръцете ти, Турмс! Дръж ме по-здраво, за да не падна… А аз си мислех, че съм неуязвима. Мислех си, че мога да служа само на богинята!
Тя впи устни в шията ми, ухапа ме по гърдите и почна да се извива в обятията ми, докато иглата, която придържаше дрехата й, не падна и не откри кожата й. Вдигна се вятър и завъртя около нас отронените цветчета от овошките в градината, но никаква сила не можеше да ни раздели. В този миг всеки лесно би могъл да прониже и двете ни тела с копие — дори не бихме усетили. Накрая тя изстена леко, после се измести, отдръпна се леко и застина. Чак тогава се опомних и се огледах. Вихърът все така люлееше клоните на дърветата, а до най-близкото от тях стоеше Танаквил с развети от вятъра дрехи и ни гледаше като зашеметена.
— Вие сте полудели! — зашепна тя със страх в гласа си. — Дори не ви е дошло на ум да се скриете в храстите, както би изисквало приличието!
С треперещи ръце помогна на Арсиное да се изправи и да се облече. Вятърът се усили сякаш десетократно: откършени клони от дърветата се въртяха във въздуха заедно със снопове слама от градските покриви. Долу морските вълни побеляха от пяна, а откъм хоризонта се движеха огромни черни облаци.
— Навлякохте гнева на безсмъртните с неприличното си поведение! — извика Танаквил и в очите й заблестя завист. — Но богинята се смили над вас и ви обгърна в булото си. Дори и аз едва ви забелязах, макар да бях съвсем наблизо. Да не сте оглупели?
— Започва буря — казах аз, все още разтреперан. — Всъщност няма нищо странно в това. Бурята, която клокочи в мен, се носи над Ерикс.
Сякаш малко момиченце, Арсиное хвана Танаквил за ръката и я замоли: