Принцеса с часовников механизъм

— Никой тук не те мрази, Джесамин. Какъвто и свят да ни очаква след

този, не преминавай в него, въобразявайки си, че те мразим.

— Така ли? — Клепачите й бяха започнали да натежават. — Но със

сигурност бихте ме харесвали повече, ако ви бях казала къде се намира

Мортмейн. Тогава може би нямаше да изгубя обичта ви.

— Кажи ми сега — подтикна я Уил. — Кажи ми, ако си в състояние, и

си върни тази любов...

— Идрис — прошепна тя.

— Джесамин, знаем, че това не е вярно...

Очите й се отвориха. Бялата им част сега имаше ален оттенък, като

вода, в която имаше кръв.

— Ти... — започна момичето — ти най-добре от всички би могъл да

разбереш. — Пръстите й се свиха конвулсивно, стискайки още по-здраво

ревера му. — Ти си ужасен уелсец — хрипливо каза тя. Гърдите й се

повдигнаха рязко за последен път и това бе всичко. Джесамин беше

мъртва.

Очите й бяха отворени, приковани в лицето на Уил. Той ги докосна

лекичко и затвори клепачите й, оставяйки два кървави отпечатъка от

палеца и показалеца си.

— Ave atque vale, Джесамин Лавлис.

— Не!

Беше Шарлот. Уил вдигна замъглен от ужаса поглед и видя, че

останалите се бяха събрали около него: Шарлот —отпусната безсилно в

прегръдките на Хенри; Сесили — с широко отворени очи и Бриджет — с

напълно безизразно лице и две изцапани с мазна черна течност остриета в

ръце. Зад тях, напълно пребледнял, Гидеон бе приседнал на стъпалата на

Института с брат си и Софи от двете му страни. Облягаше се назад и беше

свалил връхната си дреха. Единият му крак беше превързан с парче плат, а

Гейбриъл рисуваше на ръката му нещо, което най-вероятно беше целебна

руна.

Хенри зарови лице в шията на Шарлот, шепнейки нещо успокояващо,

докато по лицето на съпругата му се стичаха сълзи. Уил погледна първо

към тях, а после към сестра си.

— А Джем? — попита ги той.

— Тръгна след Теса — отвърна Сесили, която се взираше в Джесамин

със смесица от съжаление и ужас.

Бяла светлина лумна пред очите на Уил.

— Тръгна след Теса? Какво искаш да кажеш?

— Един... един от автоматоните я залови и я хвърли в каретата им —

запъна се Сесили при свирепия му тон. — Нямаше как да ги последваме.

Създанията ни препречваха пътя. А после Джем изхвърча през портата.

Предположих...

Уил си даде сметка, че пръстите му несъзнателно се бяха вкопчили в

ръцете на Джесамин, оставяйки сиво-синкави петна върху кожата й. —

Някой да вземе Джесамин — дрезгаво заповяда той. — Трябва да тръгна

след тях.

— Уил, не... — започна Шарлот.

— Шарлот — името й сякаш раздра гърлото му, — трябва да отида...

Разнесе се дрънчене — звукът от затварянето на портата на

Института. Уил вдигна рязко глава... и видя Джем.

Портата току-що се беше затръшнала зад него и той идваше към тях.

Вървеше бавно, сякаш беше пиян или ранен, и когато дойде малко по-