Принцеса с часовников механизъм

разкървави дланите и коленете си на парчетата стъкло, посипали земята,

но не спря да пълзи. После, сякаш някой му беше ударил шамар, за да го

накара да се размърда, той се втурна напред, заобикаляйки Бриджет, за да

стигне до Джесамин. Пъхна ръце под мишниците й и я вдигна от земята.

От гърдите й се откъсна възклицание — стори му се, че бе неговото име —

а после тя се отпусна безжизнено, вкопчена в реверите му.

Уил я отнесе по-надалеч от каретата, оглеждайки случващото се в

двора. Шарлот се беше справила с автоматона пред себе си, а Бриджет и

Хенри тъкмо правеха друго от създанията на парченца. Софи, Гидеон,

Гейбриъл и Сесили бяха повалили два автоматона на земята и ги кълцаха,

като че бяха коледно печено. Джем не се бе върнал.

— Уил... — гласът на Джеси беше тъничък като конец. — Уил, моля те,

пусни ме.

— Трябва да те занеса вътре, Джесамин.

— Не. — Тя се закашля и младежът с ужас видя, че от ъгълчетата на

устата й се процежда кръв. — Няма да оцелея толкова дълго. Уил... ако

някога изобщо съм означавала нещо за теб, дори мъничко, пусни ме.

Той приседна на стъпалата, като все още я държеше в ръце, правейки

каквото му беше по силите, за да подпре възможно най-удобно главата й

на рамото си. Гърлото й беше обляно в кръв, предницата на бялата й

рокля беше подгизнала толкова, че платът беше залепнал за тялото й.

Беше ужасяващо слаба — ключиците й стърчаха като криле на птица,

бузите й бяха хлътнали. Повече приличаше на пациентка, излязла с

несигурна стъпка от лудницата, отколкото на красивото момиче, оставило

ги едва преди осем седмици.

— Джес... — меко каза той. — Джеси, къде си ранена?

Ужасяваща усмивка подръпна устните й. Крайчетата на зъбите й бяха

обагрени в червено.

— Един от ноктите на чудовището ме прониза в гърба — прошепна тя

и наистина, когато погледна надолу, Уил видя, че задната част на роклята

й е пропита с кръв. Животворната течност беше изцапала ръцете,

панталона, ризата му; задушаваше гърлото му с металическия си мирис. —

Мина през сърцето ми. Усещам го.

— Едно иратце... — Уил трескаво зарови в колана си за стилито.

— Никакво иратце не може да ми помогне вече. — Гласът й беше

сигурен.

— Тогава Мълчаливите братя...

— Дори тяхната сила не е в състояние да ме спаси. Пък и не бих

понесла отново да ме докоснат. По-скоро бих умряла. Умирам и се радвам,

че е така.

Уил я погледна поразен. Спомняше си как Джеси беше пристигнала в

Института, четиринайсетгодишна и проклета като разгневена котка с

извадени нокти. Той никога не се беше държал мило с нея, нито пък тя с

него — всъщност никога не се бе държал мило с когото и да било, освен

Джем — но тази девойка му беше спестила усилието да съжалява за

поведението си. Въпреки това й се беше възхищавал по един особен

начин, бе във възторг от жарта на нейната омраза и силата на волята й.

— Джеси... — Той сложи ръка на бузата й, непохватно избърсвайки