Тайната на Ескалибур
- Автор: МакДермотт Энди
- Серия: Нина Уайлд и Еди Чейс #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на Ескалибур». Краткое содержание книги:
— А това боли.
Той се засмя горчиво.
— Да, мамка му, адски боли.
— Еди — каза меко тя, — в това няма нищо лошо. Знам, че през всичките тези години си бил един корав, безстрашен супер войник, но освен това си и човешко същество, ти си все още малкият ми брат. През цялото време тези чувства са били в теб, но ти просто си ги потискал. Щеше да е тревожно ако нямаше какво да потискаш, ако наистина не ти пукаше. Но аз знам, че ти не си такъв човек.
Той не знаеше какво да каже. Вместо това се изправи мълчаливо, размишлявайки върху думите й.
— Разговаря ли с Нина за това? — попита Елизабет.
— Не — въздъхна Чейс. — Аз не… Не знам какво да й кажа.
— Просто й кажи как се чувстваш. Тя заслужава да го знае. Нали ще се жениш за нея — тя трябва да познава истинската същност на съпруга си.
— Ами ако изгубя и нея? — каза Чейс. — Ако и нея не успея да защитя? Няма да го понеса, няма да се справя!
Тя отново стисна ръката му.
— Еди, не знам какво си мислиш, но работата ти не е да защитаваш всички.
— Напротив — настоя той. — Това ми е работата.
— Ти ще бъдеш съпруг на Нина. Не неин бодигард. Знаеш много добре, че трябва да й кажеш всичко това.
— Знам, знам — призна Чейс. — Но въпреки това ми е трудно. Не съм много добър в тези неща.
— Справяш се доста добре… — Имаше лека хумористична нотка в гласа й, безмълвно разбирателство между роднини. — … Като се има предвид, че все пак за пръв път говориш за чувствата си.
— Все трябва да ме клъвнеш, а? — сопна й се Чейс, но в неговия глас също се промъкна шеговита нотка.
— Това е някакъв напредък. Може би трябва да се обадиш на татко.
— Това вече не е смешно.
— Да, някак си предчувствах, че така ще стане. — Тя пусна ръката му. — Но определено трябва да говориш с Нина.
— Ще го направя — отвърна той. — Просто ми трябва малко време, за да обмисля какво точно да й кажа.
— В такъв случай поне се разположи удобно. Хайде де, върви оттатък и се настанявай. — Тя кимна с глава към вратата. — Ще ти направя чай.
Най-накрая Чейс успя да изобрази някаква усмивка.
— Благодаря ти… Елизабет.
След двайсетина минути бързо ходене Нина, Мичъл и Клоуи стигнаха в подножието на Хълма. Въпреки че щяха да минат по възможно най-лесния път до кулата на върха, Нина осъзна, че той е доста стръмен. Още по-стръмната алтернативна пътека по северния склон беше по-подходяща за кози, отколкото за хора.
Или за крави. Тя с изненада забеляза няколко черно-бели кравички да бродят по терасите, преживяйки трева.
— Много по-лесно, отколкото да я косят — каза й Клоуи. — Просто като вървите, внимавайте да не… опа!
— Пфу! — изпръхтя Нина и повдигна крак от пресните кравешки изпражнения.
— … Стъпите в някоя фъшкия — завърши изречението си Клоуи. — Съжалявам. Въпреки че би трябвало да носи късмет.
Нина избърса обувката си в тревата.
— Странно, нещо не се чувствам късметлийка.
След като почисти обувката си колкото можа, те продължиха да се изкачват по хълма.
— Тази пътека част от лабиринта ли е?
Клоуи поклати глава и посочи към една от терасите пред тях.
— Не, но все още се забелязва от къде е минавала — поне по-голямата й част. Някои части са ерозирали до такава степен, че вече са неизползваеми. Ако все пак решите да тръгнете по нея, ще ви отнеме повече от четири часа да стигнете до върха. — Тя се обърна към Нина. — Лабиринтът на Гластънбъри няма никаква връзка с крал Артур — или поне аз не знам за такава. Просто от любопитство ли питате или…
Нина спря да върви.
— Може би има някаква връзка, но още не сме сигурни. Точно затова ни трябва мнението на експерт. — Тя извади няколко фотографии. — Какво виждате тук?
Клоуи проучи първата снимка, близък план на един от символите на лабиринта, гравиран върху острието, което бяха намерили в Сирия.
— Прилича на първоначалната пътека… — Тя погледна към следващата снимка. — Както и тази. А това какво е? — попита тя, като посочи снимката на цялото острие.
Нина си пое дълбоко дъх.
— Ние смятаме, че това е Калибърн.
— Шегувате се! — ахна Клоуи. Тя очакваше потвърждение, но не го получи. — Не се шегувате? О, боже, наистина не се шегувате!