Тайната на Ескалибур
- Автор: МакДермотт Энди
- Серия: Нина Уайлд и Еди Чейс #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на Ескалибур». Краткое содержание книги:
— Не, за бога, и преди ме е виждала пиян. Не, имам предвид… нали знаеш. — Гласът му се снижи до шепот и признанието му едва се чу през шума в залата. — Слаб.
Мак се наведе към него и го погледна напрегнато.
— Еди, ти ще се ожениш за нея. Тя ще те вижда във всякакво състояние, не зависи от това, дали ти харесва или не. „И за добро, и за лошо“, нали така беше? Та ти беше женен за София, за бога, — знаеш много добре, че скандали има във всеки брак. Няма къде да се скриеш — или ще се изправиш лице в лице с всички проблеми, или просто ще им обърнеш гръб и ще си тръгнеш. А аз не съм останал с впечатлението, че си човек, който би обърнал гръб на нещо. Както винаги съм казвал в полка — „Бой до край“. И ти винаги се биеше.
— Невинаги — отвърна Чейс, още едно изречено с половин уста признание. — Едва след като ти ме научи. Преди да те срещна имах една битка, която… от която просто си тръгнах. А не трябваше. — Той се замисли. — Нина беше права.
— За кое?
— За семейството. Тя каза, че е жалко, че не се разбирам с моето. И не трябва да е така. — Той се изпъна. — Да, трябва да поговоря с Нина и ще го направя. Но първо трябва да поговоря с един друг човек.
— Кой?
— Сестра ми. Всичко това ме накара да осъзная, че трябва да й кажа нещо. Лично. — Той погледна към чашата си. — Но ще трябва да хвана влака. Едва ли ще мога да наема кола, след като съм пил — ако изобщо някой се съгласи да ми даде някоя след онова, което се случи с последната.
16
Топло слънце в късния следобед, кристално синьо небе без нито едно облаче и зашеметяваща зеленина навсякъде… и това беше черешката на тортата за Нина, когато тя навлезе сред руините в сърцето на парка.
— Господи, каква красота!
— Обаче плаче за ремонт — пошегува се Мичъл.
Двамата стояха насред земите на абатството Гластънбъри, истински оазис на спокойствието, заобиколен от каменни стени, издигащ се в средата на самото Гластънбъри. Селото, което се намираше на около 120 мили западно от Лондон, представляваше странна смесица от ежедневно и екзотично — обикновените магазини и офиси деляха улиците с аванпостове на „движението за пробуждане“, Ню Ейдж и безсрамни капани за туристи; жонгльори, улични музиканти и хипита се смесваха с местните жители, които носеха своите ежедневни покупки и игнорираха пъстроцветната чудатост, която ги заобикаляше, с традиционната британска резервираност.
Но в абатството, или поне онова, което беше останало от него, цареше единствено спокойствие, сивите каменни стени бяха толкова потъмнели от времето, че изглеждаха просто като естествена част от пейзажа, като скала или река.
— Страхотно е, нали? — каза спътницата им. Доктор Клоуи Лам беше червендалеста, едра жена, малко по-възрастна от Нина, със сламеноруса коса, вързана на опашка в почти пълно копие на прическата на Нина. — Жалко, че е било унищожено. Хенри Осми може да е един от най-важните владетели в английската история, но е бил същинско бедствие за манастирската архитектура!
— И въпреки това все още изглежда невероятно — каза Нина и се спря, за да направи снимка на останките на две все още извисяващи се колони пред сводестия вход на сградата на бившия църковен хор. На мястото на някогашните каменни плочи сега растеше трева, ниско окосената поляна стигаше до остатъците от източната стена.
— Но едва ли може да се сравни с някои от местата, на които сте била — каза Клоуи. — Ами Атлантида! За една нощ преобърнахте из основи историята и археологията — и след това го направихте отново, когато открихте гробницата на Херкулес! — И без това розовите й бузи се зачервиха още повече. — Да си призная, бях много изненадана, когато АСН поиска помощта ми. Честно казано, се чувствам доста притеснена във ваше присъствие.
— О, господи, недейте! — отвърна смеейки се Нина. — Когато стане въпрос за легендата за Артур, аз знам съвсем малко повече от онези, които са гледали „Монти Пайтън и Светия граал“. — Скромността й беше престорена, предвид последните проучвания, които беше направила по въпроса, но тя реши, че един притеснен учен ще извлече само ползи от малко гъделичкане на егото. — Имаме нужда от някой, който е специализирал по въпроса — особено във връзка с Гластънбъри.
Клоуи се усмихна.
— Е, да се надяваме, че ще успея да помогна. А това е идеалното място, откъдето да започнем. — Тя посочи един надпис в горната част на каменния правоъгълник, който се очертаваше в тревата.
— „Тук се е намирал гробът на крал Артур — прочете Мичъл. — Смята се, че през 1191 година телата на крал Артур и неговата кралица са били намерени край южната страна на църквата на Девата…“. Само се смята ли?