Х. З.
— Ще… ще пратите ли отговор, майоре? — попита колебливо радистът.
В този момент Пит забеляза болнавия израз на лицето на чернокожия.
— Да ви кажа право, майоре, не. Не помня да съм имал по-тежко неразположение на стомаха след закуска. Вече два пъти повръщах.
Пит не можа да сдържи усмивката си.
Радистът поклати глава и разтърка очите.
— Не, не може да е от това. Готвачът е най-големият чревоугодник. Не, вероятно съм прихванал местен вариант на инфлуенца. А може и да съм пил бира от замърсено шише или нещо от този род.
— Задръжте положението — каза Пит. — За следващите двайсет и четири часа ще ни е нужен професионалист зад радиото.
— Можете да разчитате на мен — насили се да се усмихне чернокожият. — Освен това онова пиленце, дето доведохте на борда, се грижи за мен като квачка. Как да страда човек при такова внимание?
Пит повдигна вежди.
— Сигурно вие виждате нещо в нея, каквото на мен ми убягва.
— Тя не е лошо момиче. Е, не е съвсем по вкуса ми, но не е лоша. Във всеки случай цяла сутрин ми носи чай — същинска Флорънс Найтингейл4.
Младият радист изведнъж млъкна, опули очи и притисна с длан устата си. После скочи на крака, избута стола си назад и изхвърча навън, където се надвеси като безжизнен над перилото. Животинско ръмжене долетя обратно в радиорубката, придружено с мъчителни стонове.
Пит извезе и лекичко потупа страдащия чернокож по гърба.
— Трябваш ми при радиото, приятел. Остани там, докато повикам лекар.
Радистът кимна бавно, без да продума. Пит се обърна и се отдалечи.
След няколко минути намери корабния лекар и го помоли да отиде да се погрижи за радиста, а той се отправи към каютата на Гън, която бе затъмнена от спуснатите пердета. Прохладен въздух повяваше от вентилационния отвор и внасяше в малкото помещение примамлива, уютна атмосфера — приятно облекчение след непоносимата вчерашна жега. В сумрака видя Тери да седи върху писалището, подпряла брадичка на повдигнатото си коляно. Тя вдигна поглед и му се усмихна.
— Защо се забави толкова?
— Имах работа — отвърна той.
— Работа — друг път! — нацупи устни тя. — Къде е голямата авантюра, която ми обеща? Всеки път, като се обърна, теб те няма.
— Когато дългът ме зове, миличка, аз трябва да откликна. — Пит яхна един стол и облегна ръце върху облегалката. — Много интригуващо облекло имаш. Откъде го намери?
— Всъщност то не е нищо…
— Виждам.
Тя се усмихна на забележката му и продължи:
— Просто изрязах парчета от една долна калъфка за възглавница. Горнището е вързано отзад на фльонга, а долнището — от двете страни на ханша. Ето виж! — и тя отвърза краищата над лявото си бедро, пускайки малкото парче плат да виси предизвикателно.
— Много умно, много. Какво ще направиш, ако те извикам на бис?
— Колко ще дадеш? — попита тя съблазнително.
— Какво ще кажеш да ти подаря нещо за спомен?
— Ти си невъзможен — отново нацупи устни тя. — Започвам да си мисля, че не си с всичкия си.
Той трябваше насила да отмести погледа си от тялото й.
— В момента имам да свърша някои неща.
Тя го изгледа озадачена и понечи да каже нещо, но се отказа. Сви рамене, бавно върза отново долнището на бикините си и седна на един стол.
— Много тайнствено се държиш.
— Ще възвърна отново сладката си обичлива същност, след като ми отговориш на няколко прости въпроса.
Тя почеса въображаем сърбеж над лявата си гърда и каза:
— Задавай ги тогава.
— Въпрос номер едно: какво знаеш за контрабандната дейност на чичо ти?
Тя отвори широко очи.
— Не разбирам за какво говориш.
— Аз пък мисля, че добре разбираш.
— Ти си ненормален. — Очите й загледаха гневно. — Чичо Бруно притежава корабоплавателна линия. Защо му е на човек с неговото богатство и обществено положение да се занимава с дребна контрабанда?
вернуться
4
Английска медицинска сестра (1820 — 1910), извършила реформи в болничните условия и процедури; реорганизирала и програмите за обучение на медицински сестри. — Б.пр.
