Три метра над небето

Първо провери присъстващите. Липсваше едно момиче, чиято фамилия започваше с „К“. Джервази също я нямаше.

— Ломбарди?

Палина подскочи:

— Да, госпожо?

— Джервази защо не е на училище?

— Ами… снощи се чухме по телефона… каза, че нещо не й е добре и…

Джачи я изгледа и присви очи.

— Благодаря ти, Ломбарди, седни си. Илари…

— Тук!

Учителката погледна към класа и срещна погледа на Палина, която се изчерви и сведе глава притеснено. На чина й още се мъдреше надписът, който лично беше издълбала: „Палина и Поло forever!“ Къде ли е Баби сега? Прииска й се да е на нейното място, само че с Поло — все пак „красотата е в очите на гледащия“… Любимият й цитат.

Джачи затвори дневника и започна да говори. Беше твърде весела. Докато крачеше между чиновете, един слънчев лъч попадна върху старинния пръстен на лявата й ръка, а той откликна с виолетов отблясък.

Отдалечаваха се от шумовете на пробуждащия се град. От сладкарница „Еуклиде“ поеха нагоре по рампата, после вдясно срещу сервиза за гуми, след чешмата завиха по малката стръмна уличка и запълзяха нагоре към кулата. Наоколо се ширеха поляни, потънали в зеленина. Отклониха се от асфалтовия път. Мотоциклетът превиваше златистите класове, които зад него се изправяха отново, дръзки и наперени. Топлият вятър галеше житните ниви като ръката на пианист.

Спряха зад хълма, близо до кулата. Долу, в ниското, едно дремещо куче наглеждаше няколко проскубани овце. Овчар по дънки слушаше малък раздрънкан транзистор, пушейки трева. Баби отвори чантата си и извади голямо английско знаме.

— Купих го в Портобело, ходих там по линията на Education First. Помогни ми да го постеля. Ти бил ли си в Англия?

— Не, никога. Хубаво ли е?

— Много. Изкарах един месец в Брайтън и още няколко дни в Лондон.

Изтегнаха се върху знамето и тя продължи да разказва за своите пътувания. Явно беше ходила на много места… По едно време Степ кротко заспа.

Като се събуди, Баби я нямаше. Той скочи и се озърна. Ето я, малко по-надолу по хълма. Нежните й решителни рамене… Тръгна към нея, повика я, но тя не го чуваше — слушаше своето Sony. Погледът й не обещаваше нищо добро.

Степ седна до нея, без да обели и дума. Накрая Баби не издържа и свали слушалките.

— Как можа да заспиш, докато ти разказвах! Значи ти изобщо не ме уважаваш!

— Е, хайде сега! — Степ се усмихна виновно. — Значи просто, че не съм се наспал.

Толкова беше красива! Като се ядосваше, държеше брадичката си изправена и изглеждаше малко смешно. Косата й блестеше като буйни морски вълни, а тъмните корени бяха мокър пясък, изкопан от невинно дете. Решителните й вежди напомняха разтворените криле на чайка, устремена над синия океан на очите й. Ами миглите й, златистата кожа, нацупените й устни… Степ се наведе и я погали, но Баби се дръпна: