Убийствена жега
- Автор: Касл Ричард
- Серия: Nikki Heat #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Pro book“
- ISBN: 978-954-2928-43-0
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Убийствена жега». Краткое содержание книги:
Разследването обаче се усложнява, когато Ники отново се натъква на известния журналист Джеймисън Руук. Предвид скорошната им раздяла, тя предпочита да избегне болезнените емоции, но привлекателният остроумен писател също е забъркан в случая и това я принуждава все пак да се съюзи с него. Неразрешеният романтичен конфликт и сексуалното напрежение между тях пораждат искри, докато Хийт и Руук се впускат в търсене на убиеца сред знаменитости и гангстери, певици и проститутки, професионални спортисти и опозорени политици, а този нов експлозивен случай ги отвежда в един блестящ свят, изтъкан от тайни, фалшиви фасади и скандали.
От двама им с Роули само той владееше испански. Разпитът явно се падаше на него, така че Очоа реши да започне внимателно.
— Моите съболезнования — беше добро начало.
— Открихте ли убиеца на чичо? — бе първият въпрос на момчето.
— Работим по въпроса, Пабло. Затова сме тук — искаме да го намерим, да го арестуваме и да го пратим в затвора завинаги.
Следователят искаше да обрисува убиеца като човек, който не е тукашен и не може да си отмъсти, ако някой съдейства на полицията.
Тийнейджърът попи думите му и преценяващо огледа двете ченгета. Очоа забеляза, че Роули се стреми да остане незабелязан, но слуша и наблюдава много внимателно. Особено го интересуваха калъфите за дрехи, окачени от задната страна на една врата. Момчето също забеляза това.
— Новият ми костюм, за погребението на чичо.
Гласът му изневери, но прозвуча смело. Очоа видя сълзите в очите му и се закле никога повече да не нарича жертвата „Човека койот“.
— Пабло, всичко, което ми кажеш, ще си остане между нас, разбираш ли? Сякаш си се обадил анонимно по телефона. — Момчето не отговори, така че той продължи. — Чичо ти имаше ли някакви врагове? Някой искаше ли да му навреди?
Младежът бавно поклати глава, преди да отговори.
— Не, не знам да е имало такъв човек. Всички харесваха чичо, той винаги беше усмихнат. Добър човек, нали разбирате.
— Това е хубаво — каза Очоа, мислейки си, че не е хубаво, поне за тях с Очоа, но въпреки това се усмихна. Пабло сякаш се поотпусна и когато следователят деликатно му зададе обичайните въпроси за приятелите, гаджетата и навиците на чичо му, като комар и наркотици, момчето отговори кратко, като тийнейджър, но отговори.
— А работата му? — попита Очоа. — Бил е шофьор на камион за продукти, нали?
— Да. Не му харесваше много, но имаше опит като шофьор, така че с това се занимаваше. Нали знаете, понякога работата си е работа, дори да не е чак толкова хубава.
Очоа хвърли поглед към Роули, който нямаше представа за какво говорят, но разчете сигнала на партньора си, че се е натъкнал на нещо интересно. Очоа се обърна към Пабло и каза:
— Разбирам. Забелязах, че каза „дори да не е чак толкова хубава“.
— Ъхъ.
— Толкова хубава като…?
— Ами… малко е неловко, но той е мъртъв, така че сигурно мога да ви кажа. — Момчето се размърда и пъхна длани под бедрата си, сядайки върху тях. — Чичо имаше по-изискана работа. Обаче преди няколко месеца… ами, изведнъж го уволниха.
Очоа кимна.
— Много жалко. С какво се занимаваше, когато го уволниха?
Пабло се обърна, чул, че някой отключва входната врата и полицаят се опита да привлече вниманието му.
— Пабло? Откъде го уволниха?
— Ъм, беше шофьор на лимузина.
— И защо го уволниха?
Входната врата се отвори и влезе братовчедът на Падийя, онзи, когото бяха оставили в погребалното бюро.
— Какво става тук, по дяволите?
Пабло стана и дори Роули не се нуждаеше от превод, за да разбере езика на тялото му. Разговорът беше приключил.
Макар че детектив Хийт нямаше записан час, редакторът на Касиди Таун в „Епиметей“ не я накара да чака. Във фоайето Ники съобщи коя е и когато с Руук взеха асансьора и слязоха на шестнайсетия етаж на издателството, там ги чакаше асистентката му. Тя вкара кода, който отвори вратите от матово стъкло, които водеха към офисите, и ги въведе в ярко осветена зала с бели стени и акценти от светло дърво. На този етаж беше отдел „Нехудожествена литература“, така че пътят им бе осеян с поставени в рамки корици на биографии, експозета или клюкарски бестселъри, окачени до разпечатка на позициите им в списъка на „Ню Йорк Таймс“.
Стигнаха до общ офис, в който бюрата на трима асистенти стояха пред три дървени врати, видимо по-големи от онези, покрай които бяха минали досега. Тази в центъра беше отворена и асистентката ги въведе в кабинета на редактора.
Мичъл Пъркинс им се усмихна, надзъртайки над черните рамки на бифокалните си очила, постави ги върху бележника си и се надигна, за да се здрависат. Беше приветлив и (поне за старши редактор на нехудожествена литература) много по-млад, отколкото очакваше Ники — в началото на четиридесетте, но с уморени очи. Тя бързо разбра защо, когато зърна купчините с ръкописи на етажерката и по пода до бюрото му.
Той им посочи къта за разговори в единия ъгъл на кабинета, Хийт и Руук седнаха на дивана, а той взе стола, поставен до прозореца, който заемаше цялата северна страна и разкриваше невероятен изглед към Емпайър Стейтс Билдинг. Дори за двама души, прекарали по-голямата част от живота си в Манхатън, гледката беше величествена. Ники за малко да подхвърли, че офисът е много подходящ за филм, но такъв тон не беше подходящ за срещата. Първо трябваше да изкаже съболезнования по повод загубата на техен автор, а после да помоли за ръкописа на убитата писателка.