Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
Вече е в селото.
— Мамо!
Изкачва се по улица „Шато д’О“. Сега вече вие:
— Мамооооо!
Фанет с все сила блъска вратата и тя удря стенната закачалка отзад. Втурва се вътре. Майка й стои права в кухнята и работи нещо, както винаги. Със синя престилка. Косите й са вързани отзад. Без да мисли, хвърля ножа, зеленчуците, всичко.
— Мъничката ми, момиченцето ми…
Майка й не разбира какво става. Разтваря ръце и инстинктивно ги протяга напред за прегръдка. Фанет сграбчва едната й ръка. Дърпа я.
— Трябва да дойдеш с мен, мамо.
Майката не помръдва.
— Моля те, мамо.
— Какво става, Фанет? Успокой се и ми обясни.
— Мамо, той е… той е…
Фанет кашля, задушава се, чувства, че пак ще повърне. Не трябва да рухва. Майка й й подава кърпа, а тя се бърше и потъва в сълзи.
— Полека, спокойно, Фанет. Кажи какво става…
Гали ръцете й, притиска рамото си до слепоочието й като бебе, което се опитва да приспи. Задъхана, Фанет едва успява да изрече:
— Джеймс, мамо, Джеймс художникът, мъртъв е. Там, в полето.
— Какво приказваш?
— Ела! Ела!
Фанет внезапно се изправя и я дърпа.
— Ела бързо! Ела!
Един път ме чуй.
Майка й се колебае. Момиченцето скандира заповедта си още по-силно.
— Ела! Ела!
Близо е до истерия. Няколко пердета се вдигат по улица „Шато д’О“. Съседите сигурно мислят, че малката е изпаднала в някаква криза. Капризничи! Майка й няма избор.
— Идвам, Фанет, идвам!
Двете прекосяват моста над канала. Нептун послушно се е върнал и отново спи под черешовото дърво в двора на мелницата. Фанет тегли майка си за ръката.
— По-бързо, мамо.
Двете се носят през полето.
— Ей там!
Фанет помни пътя и без помощта на Нептун разпознава полегналите жита. Продължава напред, стига точно до мястото, където лежеше Джеймс, сигурна е…
— Тук е, мамо! Точно тук!
Ръката, с която държи ръката на майка си, изведнъж пада безжизнена, омекнала. Фанет има чувството, че земята се върти. Очите й се разширяват от учудване и неверие. Пред тях няма нищо. Никакво тяло.
Сигурно съм се объркала с няколко метра…
— Тук беше, мамо. Или тук някъде, наблизо.
Майката гледа странно дъщеря си. Въпреки това се оставя да я води. Фанет дърпа майка си за ръка и продължава да търси, тича насам-натам из полето, обзема я гняв, тресе се от нерви. Сърди се на себе си, на всичко.
— Тук беше, тук някъде…
Майка й не казва нищо, а спокойно я следва. В мислите на Фанет нахлува тъничък глас, хитър глас като миниатюрен червей в плод.
Майка ми ме смята за побъркана. Да, на път е да ме обяви за луда.
— Тук беше, тук…
Изведнъж майка й се спира.
— Стига, Фанет!
— Тук беше, мамо. Джеймс имаше огромна рана между сърцето и врата…
— Твоят американски художник?
— Да. Джеймс.
— Фанет, никога не съм го виждала. Никой не го е виждал.
Никога никой не го е виждал… Какво иска да каже? Венсан го видя, също и Пол… Всички…
— Трябва да повикаме полицията, мамо. Мъртъв е. Някой го е убил. Някой е взел тялото му и го е пренесъл другаде.
Не ме гледай така, мамо. Не съм луда. Не съм… Трябва да ми повярваш…
— Никой няма да вика полиция, Фанет. Няма престъпление, няма и труп. Имаш прекалено силно въображение, малка ми Фанет. Прекалено силно.
Какво приказва? Какво иска да каже?
Фанет вика силно, направо вие:
— Не, нямаш право…
Майка й нежно се навежда и гледа дъщеря си право в очите:
— Добре, Фанет. Съгласна съм. Вземам си думите назад. Искам да ти повярвам и този път. Но ако твоят художник наистина съществува, ако е мъртъв, ако са го убили, някой ще разбере. Някой ще го потърси. Ще го намери. И този някой ще предупреди полицията…
— Но…
— Това не е работа на едно единайсетгодишно момиченце, Фанет. Полицията, извини ме, има други занимания в момента. Вече има един труп, с който да се занимава. Истински, когото всички са видели. И убиецът още не е открит. А и ние си имаме достатъчно проблеми, за да привличаме още повече вниманието върху нас…
Но аз не съм луда!
— Не съм луда, мамо!
— Разбира се, Фанет. Никой не е казал подобно нещо. Късно е, трябва да се връщаме.
Фанет плаче. Вече няма сили и само следва ръката, която я води.
Беше там. Не може да съм си го измислила! Разбира се, че Джеймс съществува… Джеймс съществува. Ами стативите? — крещи вътрешен глас. — Четирите му статива… Хубавата му кутия с бои… Платната му… Ножчетата му на художник… Къде са отишли?