Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
— Ами, не знам. За какво се отнася?
— Бих казал за нещо като паралелно разследване. Оправяш се с интернет, нали?
Лилиан се усмихва уверено. Комисарят продължава:
— Не и аз. Пенсионирах се твърде рано. Нямам деца, нито внуци, за да бъда в течение. Налага ми се да погледна един сайт. Почакай, записах го тук някъде.
Комисар Лорантен тършува из джобовете си и изважда смачкано жълто листче за бележки, върху което с доста лош почерк е написано нещо.
— Ето. Сайтът се нарича „Приятели от едно време“. Търся снимка от Живерни. На един клас. От хиляда деветстотин трийсет и шеста — трийсет и седма година.
44
— ДЖЕЙМС, ДЖЕЙМС!
Фанет тича покрай перачницата и пресича житните поля. Както всеки ден. Носи картината, която току-що е скицирала на японския мост над езерото с лилиите. Завита в голям лист кафява хартия.
— Джеймс!
Фанет не вижда никого и нищо в полето, нито дори статив или сламена шапка. Никаква следа от Джеймс, а Фанет би искала да изненада американския художник, да му покаже своите „Водни лилии“, нарисувани като дъга, да изслуша съветите му, да обясни начина, по който е изобразила убежните линии. Оглежда се, колебае се, пак се оглежда и скрива рисунката си зад перачницата, в една ниша под цимента.
Ни чул, ни видял.
Изправя се, а по врата й се стичат капчици пот. Тичала е, за да дойде по-бързо и час по-скоро да се срещне с този лентяй Джеймс. Фанет отново минава по моста.
— Джеймс! Джеймс!
Нептун, който спи под черешовото дърво в двора на мелницата на магьосницата, я чува. Тича през двора, пресича вратата и ситни към Фанет.
— Нептун, виждал ли си Джеймс?
Нептун няма друга работа и отново се кани да захърка между папратите.
Това куче ме дразни.
— Джеймс!
Фанет се опитва да се ориентира по слънцето. Джеймс винаги следва слънцето като голям гущер, не толкова заради пейзажа, колкото заради следобедния си сън.
Сигурно е заспал нейде в полето.
— Джеймс, събуди се! Имам изненада!
Фанет върви ли, върви. Житните класове я удрят чак до кръста.
Житните класове пред нея са червени! Не само червени. Има и зелени, сини, оранжеви. Оцветените класове са полегнали, сякаш тук са били хора, които са съборили палитрата и са пробили тубите с бои. Какво ли е станало?
Не разбирам… Жителите на селото не обичат особено скитащите художници, но чак да се сбият с Джеймс… Той е стар и безобиден.
Тялото на Фанет се разтърсва от силни конвулсии. Спира, парализирана от ужас. Пред нея се разстила пътечка от полегнали жита. Като кървава писта. Като че ли някой се е влачил там.
Джеймс.
Мислите на Фанет препускат лудо.
Джеймс е станал жертва на нещастен случай. Ранен е и очаква помощта ми. Тук някъде, в равнината.
Пътеката полегнали жита внезапно изчезва. Фанет продължава напред, отмества класовете, вика, тъпче класовете. Равнината е огромна.
— Нептун, помогни да го намерим!
Немската овчарка като че ли се колебае. Сякаш се пита какво очакват от него. После изведнъж хуква през равнината по права линия. Фанет се опитва да го следва, но не е лесно, защото класовете я шибат по ръцете и бедрата.
— Чакай ме, Нептун!
Кучето послушно спира. Стои на сто метра преди нея, почти насред полето. Фанет продължава да върви.
Изведнъж сърцето й спира. Зад немската овчарка житата отново са полегнали. Върху площ метър на два. И там лежи тяло.
Сламен ковчег. Този образ изплува в мислите на Фанет.
Джеймс е там. Но не спи.
Мъртъв е! Между гърлото и гърдите му е зейнала кървава дупка… Фанет пада на колене. Горчива течност се качва в устата й и докосва небцето й. Тече от устата й. Несръчно се бърше с крайчеца на блузата.
Джеймс е мъртъв. Някой го е убил!
Около отворената рана бръмчат мушици. Вдигат отвратителен шум. Фанет би искала да вие, но не може. Горчивата течност пари гърлото й. Успяла е да повърне лепкавата течност върху панталоните и обувките си. Няма смелост да ги избърше. Останала е без сили. Ръцете й се гърчат. Мушици кацат по краката й. Трябва й помощ. Скача и хуква като луда. Житото жули глезените и коленете й. Стомахът й се обръща. Кашля, плюе, тъничка струйка слуз се стича по бузата й. Отново тича и бърше лице с опакото на ръката си. Прецапва потока, минава покрай мелницата и по моста, пресича Кралския път, без да забави крачка. Някаква кола набива спирачки пред нея.
Ама че глупачка!