Меч в бурята [bg]

След два дни Кон седеше до малък огън в мрака на закътана долчинка и чакаше Бануин да се върне от град Алин. Скоро щеше да се зазори и той се тревожеше все по-силно. Преди неговият по-възрастен приятел да тръгне го беше помолил да го придружи. Бануин беше непреклонен.

— Щом ще се излагам на опасност, момко, мога да се справя най-добре с нея, ако съм сам. Повярвай ми, така е. А и кой ще наглежда конете, докато ни няма? Всеки случайно минал оттук непрокопсаник може да ни ограби. Ами ако ги надушат вълци? Не, чакай ме тук и свиквай търпението ти да бъде подлагано на изпитание.

— С кой търговец ще се срещнеш?

— Казва се Дятка. Оставих при него на съхранение повече от двеста жълтици.

— Чак такова доверие ли му имаш?

— Кон, ние търговците сме принудени да разчитаме един на друг. Не можем да пътешестваме по света с пълни ковчежета. Чакай ме тук. Ще се видим, щом първите лъчи на слънцето засияят над планинските върхове.

Часовете се нижеха мудно като изтезание. Кон протегна ръце към огъня да се сгрее и погледна на изток. Небето вече просветляваше. Стана, покатери се до ръба на долчинката и се загледа в укрепения град половин миля по-надолу по склона. Портата беше затворена. Двама стражници ходеха напред-назад по крепостната стена.

Постоя между дърветата, после се върна при огъня. Огладняваше. Дояде остатъците от сушеното месо. Слънцето се издигаше, заснежените върхове на изток вече розовееха. Бануин не се появи. Кон усещаше колко тежко бие сърцето в гърдите му. Изпитваше странна увереност, че приятелят му няма да се върне. „Това е гласът на твоя страх“ — опитваше да си внуши. Мина още един час.

Отиде при поточето в долчинката, наплиска си лицето и се обръсна с винаги острия нож на сидите. Почака още два часа, не знаеше какво да прави. Ако Бануин само се беше забавил, можеше да му навреди, ако отиде в града. Ами ако го бяха пленили?

Реши да чака до пладне. Затрупа жаравата с пръст и седна на едно паднало дърво при последните храсти на гората. Оттук можеше да гледа над дървените укрепления. В града имаше стотици дървени постройки, скупчени нагъсто. Хора вървяха по улиците, събираха се на празния квадрат отъпкана пръст в средата.

Портата се отвори и няколко каруци излязоха от града. Кон заслони очите си с длан. Бануин го нямаше.

Чакането ставаше непоносимо. Бануин често го поучаваше да е търпелив, но все едно му казваше да полети като птица.

Малко преди пладне оседла коня си и поведе коня на Бануин и шестте товарни коня към Алин.

Пред портата го посрещна едър страж, въоръжен с меч и копие.

— Не познавам тези цветове — каза той и посочи наметалото му на сини и зелени карета.

— Аз съм от племето риганте отвъд Голямата вода — обясни Кон.

— Дълъг път си извървял от дома си, момко.

— Да, вече знам от опит колко е дълъг. Търся търговеца Дятка. Докарах стока за него.

Здравенякът пристъпи към него и се вгледа отблизо в белезите му.