Парижката квартира [bg]

2

В действителност Ева Мендес се казваше Исабела Родригес. С присъщата й гостоприемност, тя веднага го покани да се стопли в кухнята. Дори настоя да го почерпи чаша яйчен пунш без алкохол, от който пиеха трите й деца, които похапваха лека следобедна закуска.

— Адриано ми беше първи братовчед — обясни жената, като донесе от хола стар албум с платнена подвързия.

Тя запрелиства страниците, показвайки му снимки от детските си години, докато му разясняваше родословното си дърво:

— Майка ми, Марисела, беше сестра на бащата на Адриано — Ернесто Сотомайор. Прекарахме цялото си детство в Тибъртън, едно село в Масачусетс близо до Глостър.

Пейзажите на снимките напомниха на Гаспар някои кътчета от Бретан — крайморска пустош, малко пристанище, примитивни лодки редом с риболовни корабчета и яхти, рибарски колиби и къщи с фахверкова конструкция на собствениците на кораби.

— Адриано беше добро момче — уточни братовчедка му. — Направо страхотно. Въпреки че не може да се каже, че животът беше милостив към него.

Тя показа на Гаспар други стари снимки. Сцени от детството: двамата братовчеди кривяха лицата си пред обектива, пръскаха се с вода около надуваем басейн, люлееха се един до друг на детска метална люлка, правеха тиквен фенер. Но Исабела побърза да разсее илюзията на тази идилична картина.

— Въпреки привидната радост на тези снимки детството на Адриано не беше никак розово. Баща му, вуйчо ми Ернесто, беше суров, дори жесток човек, който имаше навика да си изкарва яда върху съпругата и сина си. Казано по друг начин, Ернесто често ги пребиваше от бой.

Гласът на Исабела заглъхна. За да се отърси от лошите спомени, тя погледна с огромна любов децата си. Седнали до кухненската маса, двете по-големи момчета, със слушалки на ушите, се смееха на нещо, приковали поглед върху екрана на един таблет. Най-малкото съсредоточено редеше голям пъзел: „Менините“ — най-известната картина на Веласкес.

Гаспар си спомни за своя баща — толкова мил и грижовен, толкова любящ. Защо някои хора тормозеха децата, на които бяха дали живот? Защо други ги обичаха безумно много? Тъй като не намери отговор на тези въпроси, той се сети за казаното преди половин час от полицайката в 25-и участък.

— Казаха ми, че Адриано е бил настанен в приемно семейство.

— Да, благодарение на нашата учителка, госпожица Бонинсеня. Тя съобщи на окръжната социална служба за побоите, които Ернесто нанасяше на сина си.

— Майката на Адриано не се ли намесваше?

— Леля Бианка ли? Тя бе напуснала дома им няколко години по-рано.

— На колко години беше братовчед ти, когато попадна в Ню Йорк?

— На около осем. Отначало смени два-три детски дома, докато накрая бе настанен тук, в Харлем, при господин и госпожа Уолис — едно наистина чудесно приемно семейство, което се отнасяше към него като към свой собствен син.

Тя затвори албума и замислено добави:

— След време Адриано и баща му отново се събраха.

— Наистина ли?

— На стари години чичо Ернесто се разболя от рак на гърлото. Синът му го взе при себе си и се грижи за него до самия му край. Толкова великодушен беше моят братовчед!