![Похищението на Ани Торн [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/7/8/pohishchenieto-na-ani-torn-bg-download.jpg)
Похищението на Ани Торн [bg]
- Автор: Тюдор С. Дж.
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0460-2
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Похищението на Ани Торн [bg]». Краткое содержание книги:
„Ако пулсът ви се е ускорил при четенето на предишната книга на Тюдор, няма да останете разочаровани и от „Похищението на Ани Торн“. Това е още една ужасяваща, зловеща порция от напрежение“. Уилтшър Магазин
„Похищението на Ани Торн“ от К. Дж. Тюдор показва, че отличната „Тебеширения човек“ не е била само еднократен опит да се мери със Стивън Кинг по страховитост“. Експрес
Не е искал да нарани Ани. А само мен. Но в момента имах по-належащи грижи. Притиснах вратовръзката към главата на Ани. Не изглеждаше добре. Никак не изглеждаше добре.
— Мъртва ли е? — попита Флеч.
Не, помислих си. Не, не, не. Не и моята сестричка. Не и Ани.
— Повикайте линейка.
— Но… тогава ще трябва да обясняваме.
— Какво значение има?
Вратовръзката беше цялата прогизнала и аз я захвърлих настрани.
— Флеч е прав — измърмори Хърст. — Ще задават въпроси. Трябва ни някаква история.
— История? — вторачих се в него. С крайчеца на окото си видях Крис да помръдва. Наведе се, взе нещо от земята, а после пак потъна в сенките. — Кажете им каквото щете, за бога. Само доведете помощ. Веднага.
— Какъв е смисълът, ако е мъртва? — Отново проклетият Флеч. — Не я чувам да диша. Погледни я само. Виж ѝ очите.
Не исках да гледам. Защото вече я бях видял. Тя е в безсъзнание, повтарях си. Просто в безсъзнание. Защо тогава очите ѝ са затворени? Защо крехкото ѝ телце е по-хладно на допир?
Хърст прокара пръсти през косата си, размишлявайки. Това не ми хареса. Започнеше ли веднъж да мисли, да крои как да отърве собствената си кожа, бяхме прецакани.
— Полицаите ще искат да знаят какво се е случило.
— Моля ви — простенах отчаяно. — Та това е сестра ми.
— Стив — докосна го по ръката Мари. Почти бях забравил за присъствието ѝ. Хърст я погледна и нещо сякаш премина помежду им.
— Добре — кимна той. — Да вървим.
Опитах се да срещна очите на Мари, да изразя благодарността си, но тя сведе лице. Все още имаше посърнал, презеленял вид. Всички затътриха нозе към стълбите. Никой не предложи да остане с мен, дори Крис. Но не възразявах да останем само двамата с Ани. Както винаги сме били.
В подножието на стъпалата Хърст поспря, сякаш искаше да ми каже нещо. Ако го бе сторил, навярно щях да се нахвърля върху него и да изтръгна сърцето му с голи ръце. Но той премълча. Обърна се мълчаливо и изчезна в мрака.
Останах коленичил върху студения под, положил отпуснатото тяло на Ани в скута си. Подпрях фенера на стената до мен, насочен нагоре. Отвред ни обграждаха размазани трупчета на хлебарки. Все още чувах тихото шумолене на насекомите в стените, но се стараех да не мисля за тях, а да се съсредоточа върху изкачващите се стъпки на другарите си. И да не забелязвам онова, което липсваше.
Звукът от нейното дишане.
Струваше ми се, че те едва-едва се движат. По-бързо, подканях ги в ума си. По-бързо. След известно време крачките им почти заглъхнаха и реших, че трябва да са наближили изхода. Оттам нямаше да им отнеме много време да притичат до града, до първите къщи, до някой уличен телефон. Да се обадят на бърза помощ. Болницата се намираше на близо двайсет километра, но линейките разполагаха със светлини, сирени, а и щом узнаеха, че става дума за дете…
Звук. Или по-скоро ехо. Далечно, но достатъчно звучно, за да стигне до ушите ми. БАММ. Като от падане на тежък предмет или захлопване на метална врата. БАММ.
Или капак на люк.
БАММ.
— Не… — прошепнах, взирайки се нагоре в мрака.
Не можеха. Не биха го направили. Нито дори Хърст.
Нима?
Ще си траем. Трябва ни някаква история. Ще задават въпроси.
БАММ.
Кой би разбрал къде сме? Кой би ни открил?
Помъчих се да разсъждавам трезво. Може би грешах. Може би затваряха капака за наша безопасност или за да не падне някой в дупката. Но колкото и да се стараех, всичко се свеждаше до същия тежък, металически звук:
БАММ.
В този миг разбрах неща, които никое петнайсетгодишно момче не бива да разбира. За човешката природа. За самосъхранението. За отчаянието. Паниката се надигна в мен като вълна, изпълваща гърлото ми, задушаваща. Притиснах сестра си по-силно, поклащайки се напред-назад.
Ани, Ани, Ани.
БАММ.
А сега се чуваше и друго. Стържене и шумолене. Хлебарките. Те пак излизаха от стените. Връщаха се за нас.
Мисълта за тях ме изтръгна от вцепенението.
Не биваше да оставаме тук. В очакване на помощ, която надали щеше да дойде.
Трябваше да се движим. Да излезем навън.
Положих внимателно Ани на земята и се изправих. Ако не стъпвах прекалено силно върху десния крак, що-годе можех да се движа. Наведох се да я взема отново и тогава си дадох сметка, че не ми остава свободна ръка, с която да държа фенера. Поколебах се. Хлебарките шумоляха. Накрая стиснах фенера между зъбите си, улових сестра си под мишниците и преодолях заднишком първите няколко стъпала, влачейки подире си безжизненото ѝ тяло. Тя беше лека, но и аз едва се крепях. Кръстът ѝ постоянно се оголваше и нежната ѝ кожа се триеше в грубата скала. Час по час оправях дрехите ѝ, което бе глупаво, защото пилееше време и сили.