Похищението на Ани Торн [bg]

Почти бяхме стигнали, когато от мрака ни доближи фигура. Хърст. В оскъдното сияние на моя челник лицето му жълтееше, лъснало от пот. Беше изпаднал в паника и това ме притесни повече от всичко.

— Дай каската — пресегна се той.

— Остави ме — извъртях се, но изпуснах Ани.

— Дай ми я, ти казвам! — Той блъсна силно гърба ми в стената. Главата ми издрънча в каската. Чух нещо да пропуква. Челникът примигна колебливо, после угасна. Тъмнината ни обгърна като лепкаво черно наметало.

— Шибан тъпак! — оттласнах го от себе си. Отчаянието ме сграбчи за гърлото. Трябваше да се махаме оттук. Веднага. — Ани?

— Джоуи? Къде си, не те виждам. — В гласа ѝ напираха сълзи, но тя все още се мъчеше да бъде смела.

— Тук съм — закуцуках към нея. — Включи си фенера.

— Не мога. Изгубих го.

— Няма нищо… — Протегнах ръка и пръстите ми докоснаха нейните.

— Нееее! — разнесе се писъкът на Мари в мрака.

Усетих свистене във въздуха и нещо профуча край лицето ми. Препънах се и паднах тежко на лакът. Прониза ме болка, но нямах време да ѝ обърна внимание, защото тъкмо тогава чух друг писък — остър, болезнен, ужасяващ.

— АНИ?!!

Запълзях по пода, сред твърдите черупки на пъплещите насекоми. Напипах нещо метално. Фенерът на Ани. Грабнах го, натиснах бутона и осветих наоколо.

Съзнанието ми се завъртя като вихрушка, а сърцето едновременно спря и избухна в гърдите ми. Ани лежеше на земята на малка безформена купчинка, все още стискайки Аби Очичките. Пижамата ѝ се бе запретнала, разкривайки тънките изпоцапани крака. Лицето и косата ѝ бяха покрити с нещо тъмно, червено и лепкаво.

Хвърлих се към нея и я улових неловко в прегръдките си. Беше толкова лека и слабичка, като перце. Миришеше на шампоан и чипс със сирене и лук. Около нас пълчищата от хлебарки започваха да се оттеглят, да потъват обратно в стените, сякаш знаеха, че са свършили работата си.

— Стана случайно…

Вдигнах фенера. Хърст стоеше на две-три крачки пред мен. Мари се бе вкопчила в ръката му. Лостът се въргаляше на пода пред него. Спомних си свистенето покрай лицето си. Погледнах отново сестра си, от чиито коси се процеждаше кръв.

— Какво си направил?

Яростта се надигна в гърлото ми като пареща, черна жлъч. Искаше ми се да се хвърля върху него и да блъскам главата му в скалата, докато не стане на каша от мозък и късчета кост. Да грабна лоста и да го забия в червата му.

Но едно ме възпираше. Ани. Навехнатият ми глезен пулсираше. Сам трудно щях да изкача стълбите, да не говорим с нея на ръце. Дори не бях сигурен дали трябва да я местим. Беше ми необходима помощта на Хърст и останалите.

— Дайте ми нещо за кръвта.

Хърст смъкна вратовръзката, вързана на челото му, и ми я хвърли. Изражението му беше замаяно, сякаш се е събудил от кошмарен сън само за да разбере, че не сънува.

— Не исках да…