Дървото на еничаря
- Автор: Гудуин Джейсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дървото на еничаря». Краткое содержание книги:
Богат на събития, невероятно увлекателен роман за предателства и заговори в Истанбул през деветнайсети век. Годината е 1836. Европа се модернизира и Отоманската империя не може да си позволи да изостане. Тъкмо когато султанът възнамерява да обяви радикални промени, една от наложниците му е удушена в харема, а четирима млади кадети са открити жестоко убити по сокаците на Истанбул. Тези убийства застрашават крехкия баланс на силите в двореца на султана.
Кой стои зад тях?
Само един човек може да разбули загадката — Яшим Тогалу, надарен с прозорливост, способен да остане невидим. Има и една интересна подробност — Яшим е евнух.
Ботушите, бе заявил предизвикателно шивачът на Яшим, бяха неспасяеми.
Ала сега, благодарение на усърдното лъскане, бе невъзможно да се разбере, че посланикът е с ботуши, които са за боклука.
— Стар номер — бе обяснил Палевски спокойно, докато мажеше палците на краката си с вакса. — Прочетох някъде, че по време на последната война френските офицери го прилагали всеки път, когато Наполеон нареждал почетната гвардия да се строи.
78.
Яшим затвори вратата и отпусна бравата бавно, за да не се чуе нито звук.
Спаси се тъкмо навреме. Прилепи ухо към вратата и чу как се отваря другата. Някой нахълта в стаята и спря.
След само пет секунди ще нахлуят и тук, помисли си Яшим. Огледа се с надеждата да открие скривалище.
В същия момент забеляза, че прелестната млада съпруга на руския посланик, наметната с лъскаво самурено палто, бе застанала пред огледалото и го зяпаше с отворена уста.
Под коженото палто бе чисто гола.
79.
Княз Деренцов погледна австрийския посланик, мъж, чийто врат не се виждаше, с пищни мустаци и шкембе като мях за вино. Бе застанал с гръб към вратата, така че руският дипломат с огромно задоволство наблюдаваше реакцията му. Разговаряше с някакъв дребосък, и щом забеляза изражението на събеседника си, се обърна и погледът му попадна на полския посланик.
Масивната му челюст увисна. Ококори се. Преглътна и лицето му придоби пурпурен оттенък.
Тъп идиот, помисли си княз Деренцов. Полякът се е довлякъл облечен по този начин, за да натрие носовете на Великите сили, които затъкнаха устата на мизерната му нация преди четирийсет години. Само че изражението на този австрийски месар ще достави неизразимо удоволствие на поляка.
Австриецът се опитваше да привлече погледа му и размахваше месестата си ръка като прободена змиорка. Деренцов се завъртя на пета и заговори с втория секретар.
Британският посланик, без да прекъсва разговора си, премести на няколко пъти очи от австрийския си събеседник към княз Деренцов. Покри устните си, за да прикрие напиращата усмивка.
Американският посланик възкликна:
— Не мога да повярвам!
Искаше му се да се приближи до Палевски и да му стисне ръката, ала беше още нов, не само в Истанбул, ами и в дипломатическия протокол. Ще поговоря с него преди края на вечерта, реши той.
Френският посланик се измести незабележимо, така че полският дипломат да влезе в залата, и както трябваше да се предполага, да попадне в малката група около французина.
Имперският капелмайстор Джакомо Доницети, италианец и непоправим романтик, зашепна на първата цигулка. Заплануваната програма от лека германска музика прекъсна дискретно, последва миг, в който партитурите прошумоляха, и оркестърът засвири последната полка на Шопен. Някои от по-досетливите и умните в балната зала изръкопляскаха. Както трябваше да се очаква, княз Деренцов продължи разговора си.
Султан Махмуд избра същия момент, за да влезе в залата. Чу аплодисментите и усети как самочувствието и настроението му се възвръщат — наистина ненавиждаше подобни международни събития, — и смело пристъпи към френския посланик.
По-късно обясни на майка си:
— Според мен изглеждаше изключително добре. Също и Конкорде. Де да имахме един такъв полк, бляскав и пъстър. Палевски приличаше на един от нас.
— Това го разбирам — прекъсна го остро валиде султан. — Не мога да разбера обаче защо трябваше да го заключваш.
Султанът сви пръсти.
— Не ставай смешна, валиде. Никого не съм заключвал. Просто го ескортирах до усамотена стая. Аз… поговорих с него по-късно. Направих същото и с руснака, Деренцов, и трябва да ти кажа, че всичко е по негова вина. Да предлага дуел. И то под носа ми!
Валиде разбра накъде бие. По неин съвет преди няколко години султанът бе издал официален декрет, одобрен и от улема40, с който забраняваше дуелите в границите на империята. Декретът бе насочен срещу планинците черкези, чиито вражди бяха предизвикали скръб и безпокойство в харема на султана и бяха подразнили силно валиде султан, ала се отнасяха и за избухливите чужденци около Галата.
— Британският посланик отвел Палевски близо до руснака — обясняваше султанът. — Така че вината е негова. Не бях около тях, но очевидно Стратфорд Канинг е положил усилие да привлече вниманието на Деренцов и руснакът се обърнал толкова рязко, че блъснал с лакът чашата на Палевски и шампанското оляло ризата му. Знаеш ги какви са. Всъщност, не можеш дори да си представиш. Деренцов твърди, че е бил обиден. Полякът извадил кърпичка и започнал да попива шампанското, плиснало по гърдите на руснака — хи-хи-хи!
40
(тур.) — мюсюлмански съдии и юристи, проводници на религиозното въздействие върху масите. — Б.пр.