Дървото на еничаря
- Автор: Гудуин Джейсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дървото на еничаря». Краткое содержание книги:
Богат на събития, невероятно увлекателен роман за предателства и заговори в Истанбул през деветнайсети век. Годината е 1836. Европа се модернизира и Отоманската империя не може да си позволи да изостане. Тъкмо когато султанът възнамерява да обяви радикални промени, една от наложниците му е удушена в харема, а четирима млади кадети са открити жестоко убити по сокаците на Истанбул. Тези убийства застрашават крехкия баланс на силите в двореца на султана.
Кой стои зад тях?
Само един човек може да разбули загадката — Яшим Тогалу, надарен с прозорливост, способен да остане невидим. Има и една интересна подробност — Яшим е евнух.
Трийсет секунди по-късно скочи на крака. Лакеят изви очи към него, след това към прозореца, ала навън бе тъмно и не се виждаше нищо.
Любопитството на евнуха бе разпалено. Той се наклони заинтригуван надясно, за да види по-добре. Лакеят разбра, че от мястото, където е на пост, няма да види нищо.
Запита се какво ли може да има навън.
Яшим се усмихна, изсумтя и продължи да гледа, навел глава на една страна.
Лакеят сви пръсти и потри длани.
Забеляза, че непознатият е килнал леко глава, за да следи онова, което ставаше навън. Май нещото се местеше и той се приведе напред.
Яшим бавно се облегна на стола. Изглеждаше учуден. Дори не можеше да осъзнае значимостта на видяното.
Лакеят знаеше, че каквото и да е наблюдавал, то е станало около къщата.
Навън не би трябвало да има никой.
Продължи да се чуди какво е привлякло вниманието на госта. Да не би да е видял светлина? Да не би някой да с обикалял около резиденцията?
Какво би направил икономът? Лакеят погледна турчина, който продължаваше да седи там, където бе и преди половин час. Беше се намръщил.
Беше видял нещо неочаквано, което никой досега не бе забелязал.
Лакеят направи крачка напред, поколеба се, след това пристъпи към входната врата и я отвори.
Погледна наляво. Колоните бяха обгърнати в непрогледен мрак. Излезе навън, направи нова крачка напред и огледа по-внимателно.
Усети, че е станало по-тъмно, и се извърна. Турчинът бе застанал на вратата.
Гостът вдигна ръце с дланите нагоре и сви рамене. След това посочи, че се отправя към портата.
— Тръгвам — каза на турски той.
Лакеят разбра жеста. Безпокойството му нарасна.
Турчинът заслиза по стълбите.
Лакеят изчака да стигне портата и затича по надолу, а сетне сви наляво в мрака.
Усети студа по лицето си и му стана приятно, ала не можеше да си позволи вятърът да разроши безупречните къдри на перуката. Не видя нищо. Хукна към ъгъла на сградата и огледа източното крило.
Повече не посмя да се отдалечи.
76.
Яшим хукна по стълбите, прекоси празното антре и запрескача стъпалата по три наведнъж. На последното забави крачка и посегна към вратата за вестибюла.
Ами ако имаше още един лакей, както миналия път, който да охранява? Натисна бравата и влезе.
Стаята бе почти празна. В далечния край на помещението догаряха две свещи, боднати в стенни свещници, ала се намираха прекалено далече и не му бяха от полза. Зави надясно и се плъзна по коридора. Не различаваше добре какво е нарисувано на маслените платна, ала докато минаваше покрай едно от тях, спря. Отстъпи назад, за да може оскъдната светлина да падне върху картината, но дори така сенките пречеха. Въпреки това нямаше съмнение, че групата фигури, скупчени в центъра на платното, са царят, любящата царица и малките им деца.
Върна се в галерията.
Два високи портрета. Огромно платно с мъж на кон. Сцена, която не можа да види добре, но различи река, група мъже и коне, препускащи към реката. Още един портрет.
Стигна до вратата. Чу как лакеят блъска по входната врата. Огледа се изумен.
Доколкото си спомняше, във вестибюла бяха закачени ликовете на руски благородници и политици, завидна колекция от царе. Имаше и пейзажи, безбрежни версти руски степи, на друго платно казашки хусари бяха спрели на селска улица и целуваха за сбогом любимите си.
Картата на Истанбул я нямаше.
На нейно място бе сложен портрет на подпухнал цар.
Пристъпи напред. Царят го гледаше изненадан. Може би не му беше приятно, че е бил пренебрегнат. Дори на мътната светлина на свещите личеше къде е била рамката на картата, оставила светло петно на стената.
Отървали са се от картата.
Яшим така и не бе преглътнал тази ужасяваща мисъл, когато чу, че откъм стълбите се приближават стъпки.
Без да се колебае нито секунда, той се втурна към вратата в другия край на стаята. Натисна дръжката и хлътна вътре.
77.
Руският посланик приближи монокъла до окото си, сетне го отпусна с въздишка и се ококори.
— Направо не е за вярване! — изсъска той. Думите му не бяха отправени към някого от хората до него. Вторият секретар, застанал на една крачка, се приведе с ръка на ухото, сякаш за да чуе по-добре репликата, но така и не разбра за какво става въпрос. Вдигна глава и проследи погледа на началника си.
На входа бе застанал не друг, а Станислав Палевски, полският посланик, стиснал чаша шампанско в едната ръка и чифт фини кожени ръкавици в другата. Ала този път посланикът не бе такъв, какъвто го познаваха руснаците. Палевски бе облечен в сако от сурова червена коприна, дълго до прасците, с фантастична златна бродерия, яка и маншети от великолепна сибирска белка. Дългото елече бе от жълта коприна и тъй като не бе съсипано от безвкусни аксесоари като копчета, на талията бе пристегнато с великолепен пояс от бяла и червена коприна. Панталоните бяха широки, от синьо кадифе, натъпкани в ботуши с подгънати маншети, така лъснати, че отразяваха шахматния под на двореца.