Моето семейство и други животни
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Моето семейство и други животни». Краткое содержание книги:
Роджър почеса първо едното, после другото си ухо, завъртя главата си настрани и с блажено изражение на лицето тихичко изръмжа от удоволствие. Пикльо легна и затвори очи. Посерко вяло се помъчи да улови една муха и челюстите му изтракаха, когато зина към нея.
— А! Най-после са приели за печат стихотворение на Антоан! Много талант се крие в него, стига да може да го извади на бял свят! А Варлен си е направил печатарска работилница в една конюшня. Пфу! Собствени издания в ограничен тираж. Господи, помислете си само, Джордж Булък се опитва да рисува портрети! А не може да нарисува дори свещ. Мамо, това е една хубава книга за тебе — „Драматурзи от епохата на Елизабет I“… чудесно произведение… Много хубави работи има в него…
Роджър търсеше бълха по задните си части — използваше предните си зъби като щипки за коса и шумно душеше. Краката и опашката на Пикльо леко потрепваха, а червеникавите му вежди се вдигаха и спускаха — явно се чудеше на собствения си сън. Посерко лежеше и се преструваше на заспал, но надничаше с едно око къде ще кацне мухата.
— Леля Мейбъл се преместила в Съсекс… Пише, че Хенри издържал всичките си изпити и ще постъпи на работа в някаква банка… Струва ми се, че пише „банка“… почеркът й е ужасен, независимо, че е получила скъпо платено образование, с което винаги се хвали… Клетият чичо Стивън си е счупил крака… и нещо си е повредил гръбначния стълб… Не, не е това… ама че почерк… счупил си крака, като паднал от някаква стълба… На тая възраст би трябвало да проявява повече разум и да не се катери по разни стълби… Направо е смешно… Том се е оженил… за едно от момичетата на Гарнътови…
Мама винаги оставяше последно дебелото писмо, адресирано уверено с едри заоблени букви, което беше месечната вноска на Хърмайяни — сестрата на баба ни. Нейните писма винаги предизвикваха буря от недоволство в семейството, затова когато мама с примирена въздишка започваше да прелиства дванадесетината страници, всеки оставяше настрани кореспонденцията си, а тя се наместваше удобно и започваше да чете.
— Хърмайяни пише, че докторите не хранят особени надежди за състоянието й — обади се мама.
— Докторите не хранят особена надежда за състоянието й от четиридесет години насам, а тя е все така яка като бик — отвърна Лари.
— Казва, че винаги й се е виждало странно хрумване от наша страна да хукнем към Гърция, но зимата в Англия е била тежка и вече смята, че е било разумно да решим да живеем при такъв здравословен климат.
— Здравословен! Ама че дума!
— О, господи! О, не… О, Боже!
— Какво има?
— Пише, че иска да дойде да ни гостува… Докторите я посъветвали да отиде на по-топъл климат!
— Не съм съгласен! Няма да го понеса! — извика Лари и скочи на крака. — Достатъчно е и това, че Лугареция всяка сутрин ми показва венците си, остава само баба Хърмайяни да дойде и да заумира на части из къщата… Трябва да я откажеш, мамо. Отговори й, че няма място.
— Не мога, миличък. Последния път й писах каква голяма вила имаме.
— Сигурно вече е забравила — каза Лесли с надежда в гласа.
— Не е забравила. Споменава го тук… къде беше… А, ето: „Щом като можете да си позволите такова просторно жилище, аз съм сигурна, драга Луи, че няма да откажете на старата жена, която няма да живее дълго, едно малко ъгълче…“ Това е положението. Какво за Бога можем да направим?
— Пиши й, че тук върлува епидемия от едра шарка, и й изпрати снимка с акнето на Марго — предложи Лари.
— Глупости, миличък. Вече й споменах, че тук няма болести.
— Мамо, ти си направо невъзможна! — ядосано възкликна Лари. — Готвех се да поработя на спокойствие лятото, като поканя само няколко избрани приятели, а сега ще ни нападне тази зла стара камила, вмирисана на нафталин, която пее религиозни химни в тоалетната!
— Лари, моля те, не преувеличавай. И не виждам от къде на къде намесваш тук тоалетните. Никога не съм чувала леля Хърмайяни да пее химни — където и да било.
— Единственото, което тя прави, е да пее химни: „Води ни, свята светлина…“, а всички се струпват и чакат пред вратата.
— Както и да е. Трябва да измислим някаква уважителна причина. Не мога да й пиша, че не искам да дойде, защото пее химни.
— Защо да не можеш?
— Не бъди неразумен, миличък. В края на краищата, тя ни е роднина.
— Какво общо има едното с другото? От къде на къде трябва да се подмазваме на старата вещица, защото ни била роднина, след като единственото смислено нещо е да я изгорим на клада?