Моето семейство и други животни
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Моето семейство и други животни». Краткое содержание книги:
През деня повечето гекони живееха под разкъртената мазилка на градинската стена. Когато слънцето залезеше и сянката на магнолията обвиеше къщата и градината, те се появяваха — подаваха малките си главички от цепнатините и златистите им очи оглеждаха с интерес околността. Постепенно излизаха на стената и късите им плоски телца с почти конусовидни опашки изглеждаха пепелявосиви в сумрака. Движеха се предпазливо по обраслата с мъх стена, докато попаднеха под закрилата на лозата над верандата, и там търпеливо изчакваха небето да потъмнее и да запалят газените лампи. Тогава избираха ловните си полета и се отправяха към тях по стените на къщата — някои отиваха в спалните, други в кухнята, а трети оставаха на верандата сред лозите.
Имаше един гекон, който бе обявил моята спалня за свое ловно поле. Опознах го много отблизо и го кръстих Джеронимо, тъй като нападенията му върху света на насекомите ми се виждаха не по-малко коварни и добре обмислени от нападенията на известния индианец. Джеронимо изглеждаше по-амбициозен от другите гекони. Първо, живееше сам под голям камък в лехата с цинии под прозореца ми и не търпеше друг гекон да доближи дома му. По същите причини не позволяваше на други гущери да влизат в спалнята ми. Събуждаше се по-рано от събратята си и напускаше камъка, когато стената и къщата все още бяха потопени в слаба слънчева светлина. Минаваше бързо през пропастите в обелената бяла мазилка, докато стигнеше до прозореца на стаята ми, надникваше над перваза, любопитно се оглеждаше и бързо поклащаше два-три пъти глава — никога не знаех дали е това ме поздравява или изразява задоволството си, че стаята не се е променила по времена отсъствието му. Заставаше на перваза и започваше да преглъща, докато се стъмнеше и донесяха лампа; на златистата светлина на лампата цветът му от пепелявосив като че ли се променяше в седефенорозов и шарките по настръхналата му кожа се очертаваха по-ясно, а от това тя ставаше толкова нежна, че изглеждаше почти прозрачна, сякаш вече се виждаха вътрешностите в дебелото му коремче, завити грижливо като хоботче на пеперуда. Очите му горяха от въодушевление, докато прекосяваше по стената до любимото си място — левия ъгъл на стаята от външната страна, където увисваше надолу с главата и чакаше да се появи вечерята му.
Храната не се бавеше много. Първият поток от дребни мушици, комари и калинки, които Джеронимо пренебрегваше, биваше последван от дългоножки, златоочици, неголеми мухи и някои по-едри бръмбари. Поучително беше да наблюдаваш Джеронимовата тактика на дебнене. След като златоочицата или мушицата се повъртеше около лампата, докато й се завиеше свят, тя политаше и кацаше на тавана в белия кръг от сянката на лампата. Джеронимо, увиснал надолу с главата в ъгъла си, замираше. Два-три пъти бързо поклащаше глава, после започваше внимателно да се промъква по тавана стъпка по стъпка, приковал блесналите си очи в насекомото. После бавно се плъзгаше по мазилката, докато стигне на около шест инча от жертвата, където спираше за миг и се виждаше как намества меките си лапи, за да се залови по-устойчиво. От възбуда очите му изпъкваха още повече, после погледът му придобиваше (както той явно смяташе) израз на смразяваща кръвожадност, върхът на опашката му потръпваше, а след това геконът се спускаше плавно по тавана, като капка вода, щракваше тихо челюсти и се обръщаше, а на лицето му бе изписано щастливо доволство: златоочицата беше в устата му, а краката и крилата й странно висяха навън и се мърдаха като мустаци на морж. Тогава енергично размахваше опашка — като развеселено куче — и бавно изтопуркваше обратно на мястото си, за да си изяде вечерята на спокойствие. Притежаваше необичайно остро зрение, защото често виждах, че забелязва някоя дребна мушица в другия край на стаята и обикаля по тавана, докато се доближи достатъчно, за да я хване.