Градина на желанията [необработен]

-    Здравейте, госпожи. Извинете за безпокойството, но търся една жена. Ще ми съдействате ли?

-    Ще се постараем — изчурулика Ариел.

-    Името Синди Уоткинс познато ли ви е?

-    Уоткинс - повтори Ариел, после поклати глава. — Не съм го чувала, съжалявам.

-    Това е град Баскъм, нали така?

-    Намираме се извън очертанията му, но да. Карате още малко по магистралата и сте там.

Непознатият бръкна в джоба на елегантното си сако и извади няколко снимки. Подаде на Ариел най-горната:

-    Познавате ли тази жена?

Ема също се наведе да разгледа черно-бялата фотография на жена, застанала пред сграда, която май беше францисканската мисия „Аламо“. Облечена беше според модата отпреди най-малко трийсет години.

-    Не, съжалявам. - Ариел понечи да му върне снимката, но изведнъж си спомни нещо и отново я погледна. — Един момент. Смътно ми напомня за Лорълай Уейвърли. Нали, Ема? — Дъщеря й внимателно разгледа фотографията и колебливо кимна. -Ако е тя, снимката сигурно е много стара. Лорълай вече не е между живите.

Той й подаде друга снимка:

-    Имате ли представа защо тази жена пази снимки на въпросната Лорълай Уейвърли?

Ема едва се сдържа да не ахне. Жената на фотографията беше Сидни, заснета до този мъж. Носеше много тясна и къса вечерна рокля. Кавалерът й вла-стно я притискаше до себе си. Сидни не изглеждаше щастлива. Не приличаше на жена, която е напуснала забутаното родно градче, за да води вълнуващ живот, изпълнен с приключения. Изражението й подсказваше, че тя се чувства като риба на сухо.

250

Ариел се намръщи.

-    Това е Сидни Уейвърли - произнесе с леден тон и побърза да му върне снимките, все едно я беше гнус да ги пипа.

-    Сидни? - повтори непознатият.

-    Лорълай е майка й. Тази Лорълай беше никаквица и развей прах. Между нас казано, дъщеря й се е метнала на нея.

-    Сидни - повтори той, като че ли искаше да запомни името. — Родом е от този град, така ли?

-    Роди се и израсна тук, после изчезна, а сега за всеобща изненада отново е в Баскъм. Опита се да отнеме съпруга на дъщеря ми.

Ема я изгледа накриво:

-    Мамо, не е вярно.

-    Тази жена е Сидни Уейвърли - повтори непознатият. - Сигурна ли сте? Тя има ли дете... момиченце?

-    Да. Казва се Бей — отвърна Ариел.

-    Мамо! - просъска Ема. Подобна информация не се съобщаваше на непознати.

Мъжът веднага се отдръпна - очевидно беше усетил, че Ема става подозрителна. „Голям хитрец е този!“ — помисли си тя.

-    Благодаря за съдействието. Пожелавам ви прекрасен ден, госпожи. - Непознатият се качи на скъпия си джип и потегли. Небето притъмня, като че ли появата на този човек щеше да предизвика буря.

Ема смръщи вежди. Тя не понасяше Сидни, макар и да бе разбрала, че не заплашва брака й. Обаче интуицията й подсказваше, че нещо не е наред.

-    Аз ще платя бензина, мамо. — Целта й беше да си вземе чантата, където беше мобилният й телефон.

Само че Ариел вече беше извадила кредитната си карта: