Градина на желанията [необработен]

-    Виж, не мога да обещая... не знам какви ангажименти имам тази седмица...

-    Започваме утре вечер. Зает ли си?

-    Ами...

-    Помолих всеки да носи някакъв необичаен кухненски инструмент, който не е много познат. Виж, не те насилвам, но ще ми е приятно да дойдеш. Утре вечер в шест, ако си свободен. — Той извади портфейла си от задния си джоб. — Ето визитка с телефонния ми номер. Обади се, ако ти хрумне някакъв въпрос.

Фред взе визитката. Беше топла от допира с тялото на Стив.

246

-    Ще си помисля - промърмори.

—    Чудесно. Чакам те.

Фред се върна в канцеларията и се отпусна на стола си. „Помолих всеки да носи някакъв необичаен кухненски инструмент, който не е много познат.“

Например устройство за рязане на манго.

Толкова дълго бе чакал Иванел да му даде нещо. Беше сигурен, че подаръкът й ще накара Джеймс да се върне.

Набра номера на мобилния му телефон. Разтревожи се след десетото позвъняване, но си каза: „След двайсетото ще съм сигурен, че целта на глупавия уред не е да ми го върне.“

Изчака трийсетото.

Четирийсетото.

Петдесетото.

***

Бей седеше под ябълковото дърво и наблюдаваше приготовленията за празненството. Всичко изглеждаше наред, но тя изпитваше необяснимо безпокойство. Може би защото в най-отдалечените кътчета на градината бяха започнали да изникват трънаци — толкова малки и така добре прикрити, че дори Клеър, която знаеше всичко, случващо се в градината, още не ги виждаше. Или пък ги беше забелязала, но не им беше обърнала внимание. Беше щастлива, а щастливите хора забравят, че на света има и злини. За разлика от нея Бей не изпитваше толкова безоблачно щастие, че да забрави. Нещата още не бяха наред. Вярно, че Тейлър беше престанал по цяла нощ да броди из двора и да излъчва червеникави светлинки, освен това

вече десетина дни не бяха подушвали одеколона на Дейвид и майка й се усмихваше много по-често, и беше по-склонна да говори за Хенри. А тя, Бей, скоро щеше да ходи на детска градина. Може би това беше причина за тревогата й. Знаеше, че майка й е излъгала и я е записала под фалшиво име.

А може би се терзаеше, защото още не беше открила как да направи така, че да пренесе съня си в действителността. Опитала беше какво ли не, но нищо не хвърляше светлинки върху лицето й, а майка й й беше забранила да изнася от къщи кристалните чаши, за да експериментира. Нямаше начин да възпроизведе и плю-щенето на хартия под вятъра. Дни наред не подухваше дори слаб ветрец. Но щом майка й и леля й се опитаха да застелят градинската маса с елегантна светлобежо-ва покривка, ненадейно се изви вихър. Изтръгна покривката от ръцете им и тя полетя, сякаш палаво дете я беше омотало около главата си и тичаше из градината. Сидни и Клеър се разсмяха и хукнаха да я гонят.

И двете бяха щастливи. Сутрин добавяха към овесената си каша венчелистчета от рози, вечер заедно миеха чиниите, кискаха се и си шепнеха. „Може би това е най-важното - помисли си Бей. - Не бива да се тревожа.“

Вятърът подгони по небето големи облаци, бели и сиви като циркови слонове. Тя легна под дървото и ги загледа как отминават.