Мъртви на прага
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Мъртви на прага». Краткое содержание книги:
— Добре. Аз почивам. Внучката на Чарлси е в болница с пневмония, така че и тя няма да дойде, а Холи понякога отсъства без причина. Даниел ще е извън града. Новото момиче, Джейда — тя е по-добра от Даниел, при всички случаи.
— Мислиш ли?
— Ами да — изсумтя Арлийн. — Не знам дали си забелязала, но на Даниел просто вече не й пука. Хората искат питиета и я викат, но на нея й е все тая. Просто си стои, говори си с гаджето си и нищо не я интересува.
От момента, в който Даниел се запозна с един младеж от Аркадия, работата наистина спря да я интересува.
— Мислиш ли, че ще напусне работа? — попитах аз и това отприщи нова тема за разговор, която нищихме поне пет минути, макар че Арлийн (уж) бързаше за някъде. Посъветва ме да ям, докато храната с топла, така че в общи линии говореше тя, а аз дъвчех. Не си казахме нищо ново, нищо нечувано, но си прекарахме чудесно. Арлийн (като никога) просто се наслаждаваше на компанията ми.
Един от многото минуси на телепатията е фактът, че винаги си наясно кога някой действително чува какво му казваш и кога не.
Арлийн тъкмо сядаше в колата си, когато се появи Анди Белфльор. Добре че напъхах празната торба от храната в някакъв шкаф, иначе щях да изглеждам като пълен идиот.
— Живееш врата до врата с Хали — каза Анди, колкото да завърже разговор.
— Благодаря ти, че докара колата ми и остави ключовете на Хали — казах аз. Дума да няма, Анди си имаше и добри страни.
— Тя ми каза, че мъжът, който те довел от болницата, бил доста… ъм… интересен. — Анди Белфльор очевидно опипваше почвата. Усмихнах му се. Погледът му излъчваше любопитство и мъничко ревност.
— И така би могло да се каже — съгласих се.
Той изчака да види дали ще се разпростра по-нашироко. Аз обаче мълчах и той продължи по същество.
— Тук съм служебно. Исках да разбера дали си спомняш нещо повече относно инцидента.
— Анди, тогава не знаех нищо, а сега знам още по-малко.
— Но си приклекнала.
— Ох, Анди… — изпъшках аз. И двамата знаехме причината за това. — Има ли смисъл да питаш защо съм приклекнала?
Той се изчерви бавно и крайно неуместно. Анди бе огън-мъж и умен полицай, но имаше склонност да вярва в неща, които повечето хора не разбираха и отричаха.
— Тук сме съвсем сами — подчертах аз. — А стените са достатъчно дебели и Хали не може да ни чуе.
— Има ли още нещо? — внезапно попита той с грейнал от любопитство поглед. — Има ли нещо повече, Суки?
Много добре знаех какво има предвид. Не би го изрекъл на глас, но душа даваше да разбере дали на този свят има нещо друго, освен човеци, вампири и телепати.
— Много повече — тихо отвърнах аз с равен глас. — Цял паралелен свят.
Анди се ококори. Съмненията му се потвърдиха и го загложди мъчително любопитство. На косъм беше да ме попита за простреляните жертви — буквално на косъм, — но се отказа в последната секунда.
— Може би си видяла или чула нещо, което да ни е от полза? Нещо подозрително? Нещо различно от онази нощ, когато простреляха Сам?
— Не — казах. — Нищо. Защо?
Той замълча, но аз четях мислите му като книга. Куршумът от крака на Сам се различаваше от останалите.
Изпратих Анди и веднага се залових да анализирам онова мимолетно впечатление, което ме бе накарало да приклекна. Ако на паркинга имаше много хора, може би нямаше да уловя сигнала, тъй като мозъкът изпращач се е намирал на известно разстояние. Замислих се и установих, че съм усетила смесица от решителност, гняв и най-вече отвращение. Снайперистът е бил уверен, че аз съм гнусен не-човек. Заболя ме, колкото и да е глупаво, но в крайна сметка никой не обича да го презират. После се замислих над странния факт, че куршумът на Сам не съвпадаше с останалите. Тук логиката ми издишаше. Успях да скалъпя няколко обяснения, но всичките ми изглеждаха като изсмукали от пръстите.
Навън заваля като из ведро. Дъждът плющеше по северните прозорци на къщата. Нямах причина да звъня на когото и да било, но ми се прииска да си измисля някаква. В такова време не ми се стоеше сама. Дъждът се засилваше, страховете ми — също. Небето изглеждаше стоманеносиво, а скоро щеше да стане съвсем тъмно.
Зачудих се защо ми е толкова нервно. От години живеех сама и това никога не ме е притеснявало. Сега наоколо ми имаше хора, а аз се чувствах много по-самотна.
Макар че не биваше да шофирам, трябваше да напазарувам някои неща за новата си къща. И щях да го направя — въпреки дъжда, — ако медицинската сестра не ми бе повторила поне десет пъти, че трябва да пазя рамото. Започнах неспокойно да обикалям из стаите, докато хрущенето на чакъла отвън не ми съобщи, че пак имам гости. Интензивен градски живот.