Мъртви на прага
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Мъртви на прага». Краткое содержание книги:
— Имаш брутално гаден късмет — презрително каза той.
— В някои отношения — кимнах аз. Но после се сетих за огромната помощ, която получих от толкова много хора, за приятелите си; сетих се и за простичкото удоволствие от близостта на Бил предишната нощ. — Можеше и по-зле да е — добавих аз, по-скоро на себе си.
Клод не даваше и пет пари за моята философия.
Благодарих му още веднъж, помолих го да прегърне Клодин от мен и повторих обещанието си за фотосесията.
Болката в рамото ми се засилваше. Изпратих госта си и веднага глътнах едно хапче. За моя огромна радост, телефонът вече работеше. Набрах номера на Джейсън, за да му кажа, че съм излязла от болницата, но той не вдигна и аз му оставих съобщение. После се обадих в „Мерлот“ и уведомих Сам, че на другия ден ще отида на работа. Бях изгубила два дни — и паричната им равностойност в заплата и бакшиши — и не исках да отсъствам повече.
Прострях се на леглото и блажено заспах.
Когато се събудих, навън се канеше да вали. По небето пълзяха тежки облаци, а кленовото дръвче в отсрещния двор се клатеше под мощните пориви на вятъра. Сетих се за любимия ламаринен покрив на баба и за трополенето на дъждовните капки по твърдата му повърхност. Тук, в града, валеше доста по-тихо. Докато се взирах в отсрещната къща и се чудех кой ли живее там, на вратата рязко се почука. На прага стоеше запъхтяна Арлийн. Очевидно бе тичала, за да избегне дъжда. В ръката си стискаше найлонова торба с логото на „Уендис“ и стомахът ми радостно изкъркори, усетил миризмата на храна.
— Нямах време да ти сготвя — извини се тя и нахълта. — Обаче много добре помня, че когато си в лошо настроение, винаги си поръчваш двоен чийзбургер с бекон. Предположих, че моментът е точно такъв.
— Правилно си предположила — казах аз, макар че се чувствах много по-добре в сравнение със сутринта. Тръгнах към кухнята, за да взема чиния. Арлийн ме последва, озъртайки се на всяка крачка.
— Много приятна къщичка! — възкликна тя. На мен ми се струваше празна и неуютна, но в сравнение с тясната й каравана сигурно изглеждаше луксозна.
— Как се случи? — попита Арлийн. Опитах се да блокирам съзнанието й, но не успях. Приятелката ми смяташе, че на този свят няма човек с по-лош късмет от моя. — Сигурно си се уплашила до смърт!
— Да — признах аз съвсем сериозно. — Много се уплаших.
— Целият град за това говори — простодушно отбеляза Арлийн. Само това ми липсваше, да ме одумват от сутрин до вечер. — Ей, Суки, нали помниш онзи Денис Петибоун?
— Пожарният следовател? Естествено.
— Утре вечер имаме среща.
— Браво, момиче. Успех! Какви са ви плановете?
— Ще заведем децата на ледената пързалка в Грейнджър. Тон има момиченце, Кейти. На тринайсет е.
— Звучи забавно.
— Тази вечер е зает с полицейски надзор — важно отбеляза Арлийн.
Примигнах.
— Какво надзирава?
— Извикали са по спешност всички служители, за да наблюдават паркингите в града. Искат да заловят стрелеца.
— А ако стрелецът ги забележи пръв?
— Те са професионалисти, Суки. Според мен са наясно как да действат в подобни ситуации. — Арлийн звучеше (и изглеждаше) доста надменно и раздразнително. Същинска Госпожа Правосъдие.
— Успокой се — казах. — Просто съм загрижена. — А и полицаите не са в опасност, освен ако не са върколаци. Разбира се, голямата загадка в случая е защо и аз съм простреляна. Не съм върколак или каквото и да било друго свръхсъщество. Трябваше да помисля как да впиша тази подробност в сценария.
— Къде е огледалото? — попита Арлийн и аз се огледах наоколо.
— Предполагам, че единственото голямо огледало е в банята — казах аз и се почувствах неловко, че трябва да се замислям за местонахождението на вещите в собствения си дом.
Докато Арлийн оправяше прическата си, прехвърлих храната си в чиния, с надеждата да я изям, докато е още топла. В един момент усетих, че стоя като глупачка с празната торба в ръка и се опитвам да открия кофата за боклук. После се сетих, че за да имам кофа за боклук, първо трябва да я купя. През последните деветнайсет години бях живяла единствено в къщата на баба и не ми се бе налагало да изграждам домакинство от кота нула.
— Сам все още не може да шофира, така че няма как да дойде да те види. Обаче мисли за теб и се тревожи — извика Арлийн. — Ще бъдеш ли в състояние да работиш утре вечер?
— Трябва да бъда.