Къде отиде тя
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Къде отиде тя». Краткое содержание книги:
— Хайде, Мария, остави я, не се занимавай повече с нея — намеси се третата жена със забрадката, която седеше до масата. — Кълна се, че го познах още щом го видях. Ела, скъпи, трябва да си спомниш за Мария и за мен, Джузепина. На времето често се отбивахме при майка ти.
— Какво ще ти помни, тогава беше още дете — прекъсна я Марта.
— Вярно е. Колко ли години се изтърколиха оттогава?
Мария най-после прекоси кухнята и седна на един от столовете.
— Беше точно пет години, преди дядо му да умре. Много добре помня това — изрече тя. — Тъжно бе да се гледа кмета, когато това се случи. Накрая започна да си губи ума.
Те продължаваха да се ровят в спомените, едновременно с ловка прикритост и с безцеремонна прямота, с подозрителност и със сприхавост подобно на накацали по дърветата птици, които са се разкрякали заради опасността, че трябва да литнат още в следващия миг.
— Марта бе тази, която се грижеше за къщата на дядо ти — припомни ми Джузепина. — След като дядо ти реши да ти я остави в наследство. Истина е, че тя все повтаряше, че един ден ще се върнеш. Тя все така гледаше на нещата, както си бяха едно време.
— Сега няма нищо общо с тогава — веднага я опроверга Мария. — Той е дошъл просто защото тука е роден.
— Все същото е.
— Значи тогава вие сте били приятелки на мама — отбелязах аз.
— Да, да — потвърди Мария забързано и додаде: — Ти трябва да помниш моя Винченцо, нали? Двамата често играехте заедно. Сега той е там долу, в Рим.
— Аха.
Когато си тръгнаха, след тях остана следа като от съвсем чужд човек, който е преминал през къщата. Струваше ми се, че бяха дошли единствено, за да ме изпробват, за да проверят какво си спомням или как мога да се намеся в живота им. Но кой знае, може би бяха наминали просто така, за да ме зърнат — нали съм бил приятел със сина на едната. Тук времето течеше различно, хората имаха много търпение, двадесет години не представляваха нищо и не стигаха, за да бъде изчерпана една история докрай. В очите на моите съселяни аз можех да бъда войник, който се е завърнал след много години, прекарани нейде далеч — така че за всичко, случило се с мен, докато бях отсъствал, беше неуместно да се пита, понеже не беше част от тази история и нямаше никакво значение до момента, в който не прекрачих отново прага на дядовата си къща, до момента, в който не се прибрах у дома.
Скоро след като двете жени си тръгнаха, пред къщата спря селският пощальон — блед и кльощав млад мъж, с малко смешна униформа, състояща се от къси панталони, риза и шапка.
— Аз съм пощаджията — рече той, сякаш давайки обяснение за униформата си, каквато не бях виждал никъде другаде. — Или поустмен, както му викат там, в Америка.
Той остави в ъгъла торбата с пощенските пратки, след което двамата с Марта загадъчно изчезнаха нагоре по стъпалата към втория етаж. Чух само как си поговориха напрегнато, но след секунди той слезе обратно в кухнята.
— Ще ти помогна за леглото — рече ми пощаджията. — Мисля, че двамата ще се справим.
— Извинявай, ама не те разбрах?
— Марта ми рече, че ще се преместиш долу, в старата къща на кмета.
— О. Да.
Оказа се, че такъв бил планът на Марта. Сякаш за нея това бе въпрос от съдбовно значение и аз непременно трябваше да се установя тъкмо в дядовата си къща. Може би го възприемаше като завършек на дългогодишните си усилия по поддържането на къщата.
Младият мъж ме поведе нагоре по стъпалата и така се озовахме в тясна стая, където имаше само един стар, разглобен креват с метални табли и един дюшек.
— Първо ще свалим дюшека долу — обясни ми той. — Ти го хвани отпред.
Щом го отнесохме до къщата на дядо, се наложи да изгубим още малко време, завивайки по тясната вита стълба към втория етаж. Опряхме го о стената на стаята, която навремето беше спалнята на мама.
— Признай си, че не ме помниш — каза ми младият мъж. — С теб често излизахме наоколо, за да се катерим по склона. Стигахме чак до Коле ди Папа.
Аз като че съм бил приятел с всички тук наоколо: с Винченцо на Мария, с братята и сестрите на Лучия от съседната врата. Само че с този беше някак си по-различно.
— Ти си Фабрицио — досетих се аз.
— Е, значи си спомни.
— Само колко цигари изпушихме тогава заедно. А преди да тръгна от тук, ти ми подари един сгъваем нож.
— Ето, нали, сега излиза, че съм бил прав. С теб тогава бяхме приятели.