Повелителката на дима

— Ако твоите умения са някакъв вид доказателство, значи има резултат. Ти си сред най-добрите бойци, които някога съм виждала.

Предполагам, това е първият път, когато карам Артемизия да се усмихне съвсем искрено, а не подигравателно или саркастично, или над нечие нещастие. Малка, крехка усмивка, почти срамежлива, въпреки че никога не бих използвала тази дума, за да опиша Арт.

— Майка ми така и нямаше представа какво да прави с мен — признава тя. — Смятах, че ако мога да стана достатъчно добра, достатъчно силна, достатъчно твърда, тя ще се гордее с мен, макар че тази възможност умря заедно с брат ми.

Брат й, онзи, който загина в мините. Пазачът, виновен за смъртта му, беше първият човек, когото Артемизия уби, но със сигурност не и последният.

— Съжалявам — казвам аз.

Тя повдига рамене, но те са стегнати и движението изглежда рязко и яростно.

— По онова време, така или иначе, престанах да очаквам одобрението на майка си, така че изпаднахме в безизходно положение — смръщва се тя. — Разговорите няма да те направят по-добра, знаеш го. Хайде пак!

Предпочитам да я оставя да говори, но повдигам меча и заемам позиция, но ръката ми се разтреперва под тежестта му.

Когато замахва, в удара й сякаш има допълнителна сила и въпреки че го парирам, той е толкова мощен, че ме кара да отстъпя с крачка назад. Не ми дава и миг да се съвзема, вместо това настъпва и напада отново, този път целта е дясното ми бедро. Отблъсквам удара, залитайки с още крачка назад, но кракът ми се заплита в края на килима и падам по гръб на пода, удряйки лошо задните си части.

— Това помага ли ти? — питам я, докато се мъча да се вдигна бързо на крака. — Да удряш, вместо да разговаряш?

Тя само ме поглежда намръщено.

— Искаш ли да опиташ? Ако се биеше наполовина толкова добре, колкото говориш, щяхме вече да сме постигнали нещо.

Усещам как топлина облива лицето ми.

— От кралиците се очаква да говорят по-добре, отколкото да се бият — отбелязвам аз. — Един ден Астрея няма вече да е във война и ще има нужда от водач.

— По-добър от теб, отколкото от мен. Давай отначало!

— Имам нужда от почивка — изпъшквам. — Десет минути.

Артемизия присвива устни.

— Пет — отвръща тя, но милостиво оставя меча си и сяда на канапето, което избутахме до стената.

Наливам и на двете ни по чаша вода. Подавам й едната и сядам до нея.

— Сьорен е много труден — думите сами се изплъзват от устата ми, без в действителност да съм искала да ги кажа. Признанието му в градината обаче толкова много ми тежи, а и няма с кого другиго да говоря за това. За Блейз и Херон не може да става и дума, а идеята да споделя с Драгонсбейн е направо абсурдна. Отпивам още глътка вода и продължавам. — Мислех си, че между нас всичко е наред, но вчера той ми каза, че не иска да се омъжвам за никого другиго, защото все още имал чувства към мен.