Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Прекалено силно се е вкопчило в същността ти. Не знам дори откъде да започна.
— А можеш ли да ми кажеш нещо за него?
— Само това, че го усещам, господарю. Като че ли е най-наситено около главата ти.
— И как се отразява на мислите ми?
— В светлосиньо.
— Нямах предвид конкретния цвят. Интересува ме по-скоро дали влияе по някакъв начин на мислите ми.
Крилете на демона блеснаха в синьо, после в червено. Изведнъж тунелът се разтвори и небето над нас засия в крещящите цветове на Хаоса. Звездата, която бяхме следвали досега, се превърна в малка светлинка — усилена по магически път, разбира се — на най-високата кула на един гробовен замък в сиво и тъмнозелено, построен на върха на планински масив, чиито основа и средна част бяха премахнати. Скалният остров бе увиснал над вкаменена гора. Короните на нейните дървета горяха с оранжеви, пурпурни и зелени пламъци.
— Мисля, че това заклинание може да бъде разплетено — отбеляза Грайл. — Но задачата едва ли ще е по силите на обикновен демон като мен.
Смотолевих нещо като отговор. После известно време оглеждах пъстрия пейзаж.
— Като си говорим за демони… — започнах.
— Да?
— Какво можеш да ми кажеш за тай’иги-те?
— Те живеят далеч отвъд Покрайнините — каза Грайл — и според мен са най-сродните с първичния Хаос същества. Не знам дали въобще притежават собствени тела от плът и кръв. Почти не общуват с другите демони, пък и с никого.
— Познавал ли си някой от тях… ъъ… лично?
— Срещали сме се от време на време — отвърна демонът.
Издигнахме се по-високо. И замъкът бе поел в същата посока. Някъде зад него се изсипа метеоритен дъжд — ярък и абсолютно безшумен.
— Те могат да се прехвърлят в човешко тяло и да го обладаят.
— Това не ме изненадва.
— Познавам един, който постъпи така на няколко пъти. Но сега си има доста необичаен проблем. Наскоро се всели в тялото на човек, който е бил на смъртно легло. После човекът умрял и сега тай’ига-та не може да напусне тленните му останки. Просто се е сраснал с него. Да знаеш случайно как би могъл да се измъкне?
Грайл прихна.
— Като скочи в пропаст, предполагам. Или пък да се наниже на меча си.
— Ами ако е свързан толкова здраво с чуждото тяло, че това да доведе до собствената му смърт?
Последва ново прихване.
— Такива са рисковете на играта.
— Задължен съм на този демон. Искам да й… да му помогна.
Грайл замълча за няколко минути и след това каза:
— Някой по-стар и по-мъдър тай’ига може би ще знае нещо по въпроса. Нали знаеш къде би могъл да ги откриеш?
— Аха.
— Съжалявам, че не мога да ти помогна с друго. Но тай’ига са древно племе.
Спуснахме се към кулата. Пътят ни под яркия калейдоскоп на небето се сви до съвсем тъпичка нишка. Грайл се понесе с мощни махове на крилата право към прозореца, от който извираше светлината, а аз погледнах надолу. Гледката беше главозамайваща.
В далечината се разнесе рев, произлязъл сякаш от триенето на земни пластове — явление, съвсем обичайно по тези места. Вятърът развя наметалото ми. На небето, вляво от нас, се появиха няколко мандаринени облачета. Вече можех да различа изкусните гравюри по стените на кулата. В стаята на върха й мярнах познат силует.
После се приближихме досами прозореца и се вмъкнахме през него. Вътре ни очакваше едно едро, леко прегърбено демонично същество е люспесто тяло в сиво и червено и рога на главата. В жълтите му очи грееха овални пурпурни зеници. Зъбите му се оголиха в усмивка.
— Вуйчо! — извиках аз и скочих от гърба на Грайл. — Радвам се да те видя!
Демонът се разкърши, а Сухай се спусна към мен и ме прегърна — внимателно.
— Мерлин — възкликна той. — Добре дошъл у дома. Жалко, че поводът да те повикам е печален, но въпреки това присъствието ти ме изпълва с радост. Грайл каза ли ти…
— Че Негово Величество се е поминал? Да. Съжалявам.
Сухай ме пусна и отстъпи крачка назад.
— Не че беше неочаквано. Даже напротив. Твърде очаквано всъщност. Просто не му беше сега времето да се случи.
— Така е — съгласих се аз. После разтрих схванатото си ляво рамо и претършувах джобовете си, за да измъкна някакъв гребен.