Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
След четвъртото или петото повторение изведнъж ми просветна, че това вече може и да не е сън. Отвън долитаха крясъци. Стаята просветваше от ярките пулсации на мълниите, последвани от почти мелодичния грохот на гръмотевиците.
Още преди да отворя очи, преди да помръдна, призовах едно защитно заклинание. Звуците бяха реални, а на пода лежеше съвсем истински, изскубнат от пантите капак на прозорец. Създанието до леглото също беше от плът и кръв.
— Мерлин, Мерлин. Събуди се, Мерлин — повтаряше то. Беше с дълга муцуна, заострени уши, впечатляващи зъби и нокти, сиво-зелена козина, големи очи и блестящи от влагата, ципести крила, прибрани към тялото му. Не можех да преценя по изражението му дали се хили, или гримасничи от болка. — Събуди се, Господарю на Хаоса.
— Ти ли си, Грайл — казах аз, обръщайки се по име към стария слуга на семейството ми в Хаос.
— Да, господарю — отвърна съществото. — Същият, който някога те научи да играеш на Танца на кокалите.
— Мътните да ме вземат!
— Първо работата, после удоволствието, господарю. Последвах черната нишка по дълъг и ужасен път, за да те открия.
— Но нишките не могат да достигнат чак дотук — отбелязах аз. — Не и без да бъдат тласнати с невероятна сила. А може би дори тогава няма да се доберат до това място. Как успя да ме откриеш?
— Сега е много по-лесно от преди — каза Грайл.
— Как така?
— Негово Величество Суейвил, кралят на Хаос, тази вечер ще заспи с Повелителите на Мрака. Изпратиха ме, за да те отведа за церемонията.
— Веднага ли трябва да тръгна?
— Веднага.
— Аха. Ами, добре. Разбира се. Само да си събера нещата. Как се случи това?
Обух си ботушите, навлякох остатъка от дрехите си и закачих меча си на колана.
— Аз, разбира се, не съм запознат с подробностите. Все пак всички знаеха, че той не е добре със здравето.
— Искам да оставя бележка — казах аз.
Той кимна.
— Кратка, надявам се.
— Да.
Надрасках на един лист от писалището следното: „Корал. Викат ме спешно по семейни дела. Ще ти се обадя.“ После сгънах листа, пъхнах го в ръката й и възкликнах:
— Добре… Как ще се приберем?
— Ще те пренеса на гърба си, принц Мерлин, точно както го правех преди.
Кимнах и в съзнанието ми изплуваха спомени от моето детство в Хаос. Като повечето демони и Грайл притежаваше огромна сила. Спомних си за нашите игри — край мрачните подстъпи на бездните, в гробниците, в пещерите, но още димящите бойни полета, в килиите на мъртви магьосници, в различните адски светове. Винаги предпочитах да играя с демони, вместо с някой от роднините си. Дори формата, която приемах в Хаос, наподобяваше тази на демоните.
Грайл погълна един от столовете в стаята за допълнителен обем и след това промени тялото си, така че да мога да се настаня удобно върху него. Яхнах удължения му торс и се хванах здраво, а той възкликна:
— Ах, Мерлин! С какви магически сили си се захванал?
— Контролирам ги напълно, но все още не съм ги опознал достатъчно — отвърнах аз. — Сдобих се с тях съвсем наскоро. Какво почувства?
— Жар, студ, странна музика. От всички посоки. Променил си се.
— Всички се променят — отбелязах, докато демонът се насочваше към прозореца. — Такъв е животът.
От широкия перваз се проточваше черна нишка. Грайл я докосна миг преди тялото му да се понесе във въздуха.
Връхлетя ни силен порив на вятъра. Пропаднахме надолу, след това се понесохме напред и започнахме да набираме височина. Звездите бяха ярки, а месечината бе изгряла току-що, огрявайки ниските облаци. Понесохме се с шеметна скорост и докато премигна, градът под нас изчезна. Звездите затанцуваха и накрая се превърнаха в ивици светлина. Пред погледа ми се разстла ефирният, потръпващ воал на мрака, който се разрастваше непрекъснато. „Черният път“ — хрумна ми най-неочаквано. Приличаше на нетрайно, създадено в небето копие на Черния път. Погледнах назад. Там вече го нямаше. Сякаш навивахме воала след себе си. Или пък той се навиваше сам и така ни изтегляше към другия си край?
Околностите на столицата се изнизаха като филм, извъртян три пъти по-бързо от обичайното. Прелетяхме над гора, над хълм, над планински връх. Носехме се по развълнуваната черна лента, плъзгахме се край петна от дневна светлина и сенки. После темпото ни изведнъж се ускори до стакато. Усетих, че вече няма никакъв вятър. Неочаквано луната се озова високо над нас, а под нас се заизвива назъбена планинска верига. Възцарилата се тишина ме караше да се чувствам като в сън. После луната се снижи за един-единствен миг. Бляскава линия разчупи света вдясно от мен и звездите започнаха да изчезват. Докато следвахме черния път, не усетих нито веднъж тялото на Грайл да се напряга от някакво усилие. Луната изчезна, светлината стана масленожълта, появилите се облаци добиха розов оттенък.