Тъкмо щяхме да влезем вътре, когато Фуджи я забеляза, отпусната до ствола на едно дърво, близо до градината. Тя изглеждаше толкова спокойна и толкова притихнала. Очите и бяха затворени и лунната светлина огряваше лицето й. Фуджи се втурна към нея и започна да проверява пулса й.
Потресен, аз коленичих бавно до него и замилвах посребрените й коси. Очите ми се напълниха със сълзи.
— Исках да ти благодаря, Мама Чия — казах аз. — Исках да ти кажа довиждане…
В следващия момент и двамата се дръпнахме изненадани, защото Мама Чия рязко се изправи и извика:
— Не може ли вече една жена да си подремне под звездите?
Фуджи и аз се спогледахме радостно.
— Помислихме си, че си… си… — заекнах аз.
— Аз проверявах пулса ти — не можа да измисли друго Фуджи.
Тогава тя разбра какво сме си помислили.
— Решили сте, че съм ритнала кофата, така ли? Е, не се безпокойте. Само се упражнявах. Искам да се разберем най-накрая. Може би трябва да ви го повтарям всеки ден, докато вие двамата престанете да се държите като натрапчиви глупаци! — Мама Чия се засмя.
Ликувайки, Фуджи се извини. Масата у тях беше сложена. Но преди да си тръгне, той се спря, за да ми даде един добър съвет:
— Дан, що се отнася до онези момчета в града…
— Да? — откликнах аз.
— Понякога най-добрият начин да спечелиш една битка е да я изгубиш.
— Какво искаш да кажеш?
— Помисли — отвърна той и тръгна към дома си, където го очакваше постната яхния на Мицу.
Същата вечер в гостната на Мама Чия тя и аз изпихме по няколко чаши саке за наше здраве. Организмът ми беше толкова пречистен от простата храна и упражненията, че ефектът на сакето беше опустошителен или с други думи станах по-сантиментален от обичайното. С овлажнели очи аз се заклех на Мама Чия във вечна преданост и й пожелах довиждане „завинаги, просто за всеки случай“. Тя ме потупа по ръката снизходително, усмихна ми се, но запази мълчание.
Очевидно по някое време съм заспал на пода, защото именно там се намерих на сутринта. В ушите ми звъняха камбаните на Нотр Дам. Отчаяно се мъчех да се откъсна от щракащата ме глава, но нямаше как да направя това.
Мама Чия се събуди неприлично жизнерадостна и ми приготви един от специалните си церове; по думите й, на вкус той бил „по-лош от смъртта“.
— И като стана дума за смъртта — подех аз и всяка дума изпращаше към главата ми пронизваща болка, — не мисля, че ти си човекът, който ще умре скоро. Аз съм този, дето ще се гътне и се надявам това да стане наистина скоро. — Завъртях очи и проплаках: — Повръща ми се.
— Спри да въртиш очи — посъветва ме тя. — Ето, това ще ти помогне.
— Благодаря. Не знаех, че ги въртя.
Час по-късно се почувствах много по-добре, съзнанието ми беше много по-ясно и с яснотата дойдоха нови тревоги.
— Знаеш ли, че наистина ме изплаши вчера вечерта. Просто стоях там. Почувствах се безпомощен… сякаш нямаше какво да направя.
Мама Чия седна на една възглавница на пода и ме погледна.
— Нека да се разберем веднъж завинаги, Дан. От теб не се очаква да направиш нещо. Ако искаш да имаш душевен покой, те съветвам да се оттеглиш от поста си на генерален мениджър на вселената.
