Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
Когато излязохме от гората и наближихме стълбището пред къщата, малкият Сократ се втурна навън, скочи в прегръдките на Джоузеф и завъртя лицето му, така че двамата застанаха нос срещу нос. Нямаше съмнение, че малчуганът искаше цялото внимание на баща си.
Джоузеф целуна сина си по нослето и се извърна към мен.
— Утре се връщам в Оаху, за да довърша една работа и… ми се ще да прекарам малко време със семейството си.
— О, разбира се — отговорих аз. — Може би ще се видим, като се върнеш.
— Разчитай на това — усмихна се той.
Сара също излезе навън и прегърна съпруга си. Те ми махнаха за довиждане и аз тръгнах надолу по пътеката. Точно тогава чух гласа на Сачико, която призова семейството си: „Масата е сложена!“
Докато вървях към колибата си, ме прониза остро чувство на разкаяние, когато се замислих за Линда и Холи. Питах се дали и аз някога ще имам мое щастливо семейство.
Същия следобед се заскитах по горските пътеки, докато най-накрая открих пътя към къщата на Сей Фуджимото. На вратата ме посрещна Мицу.
— Току-що приспах бебето — прошепна тя. — Фуджи не е тук, но всеки момент трябва да си дойде. Искаш ли да го почакаш вътре?
— Благодаря ви, г-жо Фуджимото…
— Наричай ме Мицу!
— Благодаря ти, Мицу, но предпочитам да го почакам в градината, ако нямаш нищо против.
— И да си поиграеш с градинските духове, а? — каза тя с усмивка.
— Нещо такова — отвърнах аз.
Винаги се чувствах особено в градина, когато седнех на земята, заобиколен отвсякъде от растения. И така, аз легнах настрани, чувствайки топлата, дъхава пръст, която сгряваше гърдите и стомаха ми, и се загледах отблизо в жълтия цвят на една тиква, от която идваше едва доловимо ухание, разнасяно от лекия ветрец.
И аз наистина почувствах духовете на градината. Наоколо имаше някаква специфична енергия, толкова различна от студената практичност на бетона в градовете и по тротоарите, безрадостните сиви редици от сгради с тяхната строгост и скованост.
Клаксонът на пикапа на Фуджи ме върна към непосредствената ми задача. Тръгнах към него, махнах му за поздрав и му помогнах да разтовари няколко чувала със заводски тор, които трябваше да допълнят купчината му от изкуствен тор.
— Радвам се да те видя, Дан… и благодаря за помощта.
— Знаеш ли, Фуджи, всъщност аз дойдох да те моля за помощ — рекох аз.
Той се спря и ме погледна с любопитство.
— Как мога да ти помогна?
— Джоузеф ми каза, че владееш карате.
На лицето му се изписа израз на разбиране и той се усмихна.
— О, това ли било. Да, изучавал съм по малко от това, по малко от онова. Но вече не съм толкова бърз и трябва да налагам лошите с чували с тор или да ги удрям с пикапа си — пошегува се той. — И за какво ти е моето карате? Искаш да ступам някого ли? — Фуджи се усмихна още по-широко, зае бойна стойка и изпъчи комично гърди в израз на ненужна храброст.
— Не — засмях се аз. — Нищо подобно. Просто си мисля, че трябва да се науча да се защитавам.
— Не е лошо като идея. Човек никога не знае кога ще му дотрябва — рече той. — В града има доста добри школи. На няколко пъти се спирах да ги погледам.
— О, не мисля, че ще мога да ходя на тренировки в града точно сега. Нямам достатъчно време.
— А какво, смяташ да взимаш хапчета за самозащита ли? — попита той.
— Не — отвърнах аз и се засмях отново. — Питах се дали ти не би се наел да ме учиш.
— Аз? — Фуджи поклати глава. — Минаха много години, Дан. Забравил съм повечето неща. — Той зае стойка, нанесе удар с крак във въздуха и после се хвана за кръста, преструвайки се, че го е заболяло. — Нали разбираш какво искам да кажа?
— Фуджи, говоря сериозно. Това е важно за мен.
Той се поколеба.
— Бих искал да ти помогна, Дан, но по-добре започни да тренираш при истински учител. Освен това трябва да отскоча до ранчото и да поправя една ограда.
— Е, аз пък нямам какво да правя сега. Какво ще кажеш да дойда да ти помогна?
— Добре. Поне ще мога да те запозная с изящното изкуство да се поправят огради. Ще кажа на Мицу, че тръгваме заедно.
— Помисли също и за другите уроци, става ли?
— Не обичам да мисля прекалено много за нищо — подвикна след мен Фуджи.
Останалата част от деня мина в поправяне на огради. Работата беше тежка — копаехме дупки, утъпквахме прътовете, режехме с триони и поваляхме дървета. Ако Фуджи не ми беше дал ръкавиците си, ръцете ми щяха да станат на мехури. Това ми напомни някогашните ми гимнастически години. Мицу ме покани на вегетариански обяд, който включваше току-що свален от печката ориз, зеленчуци и тофу. Плачът на бебето от съседната стая беше сигнал за Мицу да ни пожелае лека нощ.