Свещеното пътуване на мирния воин

Прочетох бележката втори път.

— Какво означава това? — попитах аз и вдигнах глава. Тя бе изчезнала отново. — По дяволите! Как го правиш това? — извиках аз в гората. След това въздъхнах, седнах и се зачудих какво да правя по-нататък.

И така, значи отивах на лов за съкровища — нещо като одисея. Е, можех да потегля сутринта — това звучеше разумно. Но в гатанката се казваше, че трябва да пътувам и в „нощна доба“. От друга страна, нямаше смисъл да тръгвам, преди да зная къде отивам. Погледнах бележката отново. Най-озадачаващи ми се струваха стиховете „Видиш ли го, скоро ще узнаеш, че е горе то и долу, спирай да се маеш.“

Воден от импулс или може би с надеждата да попадна на насочващ знак, аз реших да тръгна нагоре през гората, за да получа по-добра перспектива. Беше пълнолуние и луната се търкаляше на изток ниско над хоризонта, но достатъчно високо, за да осветява пътя ми.

„Крачех самичък през гората и си играех на криеница с луната“, запях аз, следвайки ритъма на стъпките си, докато се изкачвах нагоре по влажната пътека, огряна от луната. Чувствах се свеж, пъргав и бодър. Гората си беше почти същата и през нощта, но в мен настъпи голяма промяна. Загадъчни и непознати сили изтикаха Първичната ми същност на повърхността. Наслаждавах се на вълнението.

Усетих в стомаха си някаква топлина, която се понесе като вълна от енергия, забълбука нагоре по гърдите ми и ме накара да надам вик като птица. „Иииииих“ изпищях аз пронизително и високо. И се почувствах наистина като птица, като планински лъв, който пристъпва тихо в нощта. Никога не беше ми се случвало нещо подобно.

Докато се изкачвах нагоре в топлата нощ, лицето и гърдите ми се покриха с пот. И се замислих над мистерията на живота. Тази магическа нощ изглеждаше нереална или по-скоро като сън. А може би просто сънувах. Може би бях паднал от сърфа в морето. Дали не бях в някакъв делириум, в чуждо тяло, в друг живот или в леглото си в Охайо.

Спрях се и огледах гората под мен. Дърветата под лунната светлина изглеждаха като сребристи ивици, направени с четка. Не, това не беше сън. По тялото ми се стичаше истинска пот, над мен грееше истинска луна и аз бях наистина уморен. Скоро щеше да се зазори. Билото беше точно над мен и може би до него имаше още половин час път. Затова аз напрегнах мускули и се впуснах в надпревара със зората към върха.

Изкачих се горе задъхан, намерих едно скътано място и заспах там, докато слънцето не надникна над скалите и не докосна лицето ми. Погледнах към ширналата се панорама на остров Молокай. А сега накъде?

Чух в паметта си гласа на Сократ. Той ми бе споменал за коана9, онази неразрешима гатанка, чието предназначение беше да обезсили съзнателния ум. „Решението“ или отговорът не бяха в точните думи, а в прозрението зад тях.

Запитах се дали гатанката на Мама Чия не беше също коан. Едно кътче от ума ми се зае да разнищва този въпрос и щеше да продължи да прави това още дълги часове, и насън и наяве.

След това се замислих за промяната на формите. Мама Чия бе нарекла този феномен „вид дълбока емпатия“. Като дете играех на така наречените игри „ами ако“. Ами ако съм тигър — как щях да изглеждам тогава? А ако съм горила? По мой си детски начин аз подражавах на тези животни, не много умело, но с истинско чувство. Може би това щеше да ми помогне сега.